— Да бъде великодушен като баща си! Да бъде завоевател като баща си! И неговото име да се прослави като победоносен завоевател!
Сюлейман проговори тихо, сякаш издаваше някаква тайна:
— Всъщност той не е първият. По-рано, когато бяхме в Кефе, имах син, но не оживя.
— Не знаех, господарю. Извинявам се. Значи Гюлбахар хатун става за втори път майка…
— Аллах! — размаха ръка във въздуха Сюлейман и се разсмя. — Той беше от друга. Махидевран ще става валиде за пръв път.
— Простете, принце! — тръсна глава Ибрахим. — Махи-дев-ран… Какво означава?
— Ако искаш, приеми го като лунна нощ, с лице като луна. Тоест като пълнолуние.
— Пожелавам синът ви да е красив като своята валиде, а по ум и сила да прилича на вас. Да види как завладявате световете, че и той да стане завоевател.
Принцът на шега се огледа встрани.
— Шшът! — рече. — Не подхвърляй под път и над път приказки, които могат да стигнат до ушите на баща ни! А може да ги чуе и синът ни още от корема на валидето си. Какво ще правим, щом дойде на бял свят и започне като татко си да брои дните с думите „като му дойде времето“. И ние ли ще стигнем дотам, че да се страхуваме от сянката си, а най-вече — от собствената си плът и кръв?
Разсмяха се на глас и влязоха в къщата. На вратата Ибрахим се спря.
— Не знам как да поднеса на принца благодарностите си за Парга.
— Парга ли?
— Да — измънка Ибрахим. — Нали в писмото си ми казахте да ѝ дам каквото име си поискам… Помислих си, че…
— Парга, а? Хубаво име! Харесва ми! Нека Парга ти носи щастие. Да ти успокоява носталгията. Не знам дали ще успее. Но знам какво трябва да направиш като израз на благодарност.
— На заповедите на моя принц! Ибрахим ще ги изпълни.
— Тази нощ ще бъда при Гюлбахар хатун…
Разбра го.
— Ще свиря и за двама ви, принце!
Мълвата, че жената на принц Сюлейман е бременна, бързо прехвърли зидовете на двореца, без ни най-малко да засенчи вълната от буйна радост, че Хатидже султан се завръща от прага на смъртта и че палачът на шах Исмаил е убит. Народът на Сарухан ликуваше с тези щастливи новини, пристигнали една след друга. По улиците, в чаршията, из пазара се разнасяха възгласи: „Да живее хиляда години Селим хан!“.
Над всички витаеше щастие. Над Ибрахим също. Издигаше се. Не беше вече най-обикновен слуга. Един ден Сюлейман му каза: „Направих те главен соколар“. Ибрахим се изненада, като разбра, че работата му ще бъде да се грижи за ястребите и соколите на пристрастения към лова принц. Така или иначе, имаше си цял куп момчета, които вършеха точно това. Реши наум: „Значи принцът ме постави отгоре, над всички!“. При това какво значение имаше дали работата е свършена или не. В двореца вече го наричаха „главният соколар Ибрахим“.
Промени се дори походката му. Поръча си кафтани от платовете, които разстели пред него изпратеният от Сюлейман шивач. Най-много си обичаше кафтана от шамска коприна, на цвят нещо между мораво и червено. Тъканта му беше толкова невероятна, че на дневна светлина изглеждаше морав, а на тъмно — ален. Не само тъканта беше решаваща при избора на този плат. Моравият цвят беше символът на императорите. В съзнанието му оживяваха всички онези научени неща за великолепието на Рим, заедно с мечтите, които си градеше. А червеното — на разкоша и мощта на Османската империя. Казваше си: „Аз съм някъде по средата между двете. С част от мен съм римлянин, а с другата — „вече османлия“, както казваше Сюлейман.
Имаше си и жена, която да гаси разпалващия се и разрастващ се все по-буйно огън на страстта. Почти всеки ден се любеше с Карадут. Повечето срещи бяха тайни, откраднати. Понякога в стаята му, понякога в едно наскоро открито скришно място в горичката зад двореца… Случваше се да се любят даже и в килерите из коридорите. Мюнире се отдаваше без ни най-малка съпротива. Вече нямаше нужда Ибрахим да ѝ запушва устата, за да заглуши похотливите ѝ стенания. Тя сама го правеше. Притискаше си устата в устните на Ибрахим или хапеше рамото му или юмрука си.
Удоволствието, което получаваше Ибрахим, беше много по-различно от сношенията му с Ферахшад. В любовните игри с госпожата тя беше тази, която го искаше, владееше, насочваше, а той се покоряваше. Сега Ибрахим беше владетелят. Той заповядваше, Карадут безропотно изпълняваше всяко негово желание. От нищо не се оплакваше. Нищо не искаше. Но по блясъка в очите ѝ Ибрахим долавяше, че и тя е щастлива. В обятията на Ферахшад, освен страст, Ибрахим откриваше и други чувства. Нежност в докосването, ласка при всяко стенание, любов в погледа — всичко това издаваше преживяване извън рамките на нещо най-обикновено. Много пъти Ферахшад го бе накарала да се почувства като истински бей. А с Мюнире си беше той — такъв, какъвто си е. И в това си имаше друг вид удоволствие. Най-сетне Ибрахим вкуси свободата. Усети се по-силен. Понякога — палаво момче, друг път — пламенен, страстен мъж. Чувствата и желанията се надпреварваха помежду си. Ту изпреварваше едното от тях, ту — другото. Имаше обаче едно нещо в любовта на Карадут. Неумолимият груб егоизъм на мъжката природа. По-преди така или иначе се стремеше Ферахшад да полети в облаците. Сега дойде неговият ред. Любеше се с Карадут единствено за собствено удоволствие. В облаците трябваше да лети той.