Друг повод да се чувства щастлив беше все по-задълбочаващото се приятелство със Сюлейман. Особено когато бременността на Гюлбахар хатун напредна. Почти всеки ден двамата бяха заедно. Случваше се да подхванат толкова интересен разговор, че да осъмнат. Като го видеше да се задава, личният секретар дори не питаше дали принцът е уведомен. Гафар ага отваряше вратата, покланяше се до земята и обявяваше само: „Паргалъ!“ Защото Сюлейман се обаждаше отвътре: „Ела, Ибрахим! Ела да видиш какво ще ти разкажа!“
Говореха си за какво ли не. За Европа, за Новата земя, открита от капитан Колумб, за военните тактики. Сюлейман непрестанно му повтаряше, че държава, която не е владетел на моретата, не може да просъществува на сушата.
— Според мен не е правилно да се тръгва към завладяване на моретата, ако не се укрепите на сушата. Насреща ще ви излязат не един, не двама врагове. И то истински врагове, а и по-големи и по-опасни от тях.
— Кой е този Паргалъ? — заяждаше се Сюлейман. — А се хвалиш, че уж си син на рибар! От вълните ли се уплаши?
— Не от вълните, а от Посейдон ме е страх, принце! Неговият гняв е неукротим, не можеш да се изпречиш пред него, той е непобедим!
— Посейдон ли? Богът на морето, а? Само не ми казвай, че си повярвал на тия глупости, нали стана вече мюсюлманин?
И през дългите зимни нощи той разказваше на Сюлейман всичките легенди, които знаеше за Посейдон. А които не знаеше, сам си ги измисляше: за огромните морски зверове, за морските седемглави змейове, които само като си отворят устите, поглъщат цели флотилии, за огньовете на Посейдон по небесата, за копието с тризъбеца, което мята срещу хората, за сирените с омайни гласове, които с шепота си примамват моряците в глъбините.
Принцът го слушаше с огромно внимание, а накрая избухваше в гръмогласен смях.
— Ти, Паргалъ, не се бой! Тризъбецът на Посейдон няма да улучи османлията. А чудовищата, които ще насъска срещу нас, ще се превърнат в кротки агънца.
Сюлейман си мислеше само за високи крепости, непревземаеми бойници, прехвърляне през дебели крайградски стени. По тези въпроси Ибрахим беше пълен невежа.
— Браво! — пляскаше се по коленете самодоволно принцът. — Най-сетне открихме нещо, което да не знаеш, да не разбираш! Ела седни тук, аз пък да ти разправя как моят прадядо, преселилият се в рая султан Мехмед хан, е превзел стените на Константинопол. Има толкова много неща, от които и двамата можем да се поучим.
В подтекст той искаше да каже: „И аз ще трябва да превземам много стени!“
Принц Сюлейман обичаше да се приказва направо, без заобикалки и недомлъвки. Това го прояви директно още първата вечер в чифлика. И той постъпваше точно така. Един път изневиделица го попита:
— Ти никога ли не си се влюбвал?
Ибрахим не знаеше какво да му отговори. Кимна с глава.
— Добре, добре! — засмя се Сюлейман. — Поне да те оставя малко насаме. Ей така, да се поразходиш сам нанякъде, а?
„Какво се опитва да ми каже?“ — усъмни се веднага. Дали се е научил, че се срещам тайно с Карадут в гората? Или някой… момичето в стаята ми… Много се пазеха и двамата, но естествено, можеше да се случи. Наоколо имаше куп хора, които не понасяха близостта му със Сюлейман. Всякак можеше да го шпионират, за да го злепоставят в очите на принца. Сюлейман обаче не беше от тия, дето ще седнат да ти говорят някакви недодялани приказки. Притежаваше финес дори когато пускаше стрелата или въртеше ятагана. На коня си седеше като статуя на бог. Такъв човек не можеше да говори с устата на някой пройдоха.
Внезапно в ума на Ибрахим изплуваха последните думи на принца: „Излез малко да се поразходиш сам…“.
Да се поразходи…
Какво означаваше това пък? Да не иска да ми каже да отида в чифлика, при Ферахшад? Разбрал ли е? Бездруго онази нощ сигурно се беше усъмнил. Може да е научил за връзката им, но да няма представа, че госпожата е затръшнала вратата си пред Ибрахим завинаги. Сега вече беше осъден да задоволява разпаления си нагон само с една чернокожа робиня. Поне засега.