— Сюлейман не се сприятелява лесно — изведнъж смени темата Хафза султан. И продължи: — Не му и трябва. Това е правилното. Нашият син е престолонаследник. На принцовете им трябват не приятели, а учители, прислуга.
Ето какъв бил проблемът!
Тя открито му казваше: „Знай си границата. И не я преминавай!“.
— Имате право! — отвърна съвсем спокойно. — Ние също се отнасяме към нашия господар принца не от позицията на приятел, а като негов предан слуга.
Чу я как въздъхна.
— Ето, това е държавата. Този, който е начело, не може да се възползва от свободата. Не допуска да бъде избиран като приятел или враг. Той е, който избира всичко. Понякога все си мисля кое е по-добре — да си кон или налбантин.
— Съжалявам, господарке! Тъй като никога не съм бил кон, не знам как да ви отговоря. Такива като мен винаги са били налбанти.
Зад живия плет се разнесе смях. Хафза султан се опита с едно-две покашляния да го прикрие.
— Имате готов отговор… Синът ни не е сгрешил, че ви е взел на служба при себе си. — Замълча за малко, после допълни: — Никой не може само с пушка да стане господар. И за никого не е унижение да бъде слуга на един завоевател! Не забравяйте думите ни!
Ето какво било! В този момент разбра връченото от султанката послание.
„Моля, моля, ще го помня като майчински съвет. Нали и аз затова съм тук! Да служа на един завоевател и чрез него да се издигна!“
— Имате вълшебен музикален инструмент.
— Вълшебството не е в инструмента, а в душата на този, който го слуша. Толкова много хора дори не са чули, че мога да свиря на инструмент, който се възприема като вълшебен.
Иззад живия плет се дочу неясен женски брътвеж. Явно си говореха за него. Не след дълго Хафза султан каза:
— Момичетата желаят някой ден да посвирите за тях. Паргалъ, те, изглежда, искат да разберат дали душите им искрят или не.
Зад преградата зазвънтя кристален смях.
Ибрахим не остана по-назад от шеговития тон:
— Озарени от вашия блясък, господарке, душите на всички тях искрят ли, искрят!
— Както и да е! — въздъхна Хафза султан. — Сигурно сте чули, че чифликът на Касъм ага беше продаден?
Какво!
Продаден!
Чифликът продаден?
Ибрахим занемя. Продадено ли беше мястото, което смяташе за свое гнездо?
— Но защо?
— Не знам защо. Госпожата изневиделица го решила. Преди месец го продала и заминала.
Заминала! Ферахшад заминала! Никога и през ум дори не му беше минавала мисълта, че тези две думи могат да застанат една до друга.
Светът се сгромоляса върху него. Ферахшад можеше да му се сърди, да го отбягва… В края на краищата щеше да ѝ мине.
Но да го остави и да замине…
Сякаш стотици, хиляди ками прободоха гърдите му.
— Знаехте, нали?
Тя очакваше отговора му.
— Не, госпожо… — едва промълви. — Не знаех.
— Така ли? Ето че го научихте от мен. Госпожата е заминала.
Госпожата заминала! Ферахшад вече я няма!
XXXVIII
Дни наред мисли и размисля и най-накрая си каза, че това беше най-доброто решение — Ферахшад да го захвърли и да замине.
Госпожата му беше обидена. Тя захлопна вратата си зад него. Той също се държеше на разстояние. Но и двамата знаеха, че това няма да продължава така. Колкото той копнееше като луд за нея, толкова го зовеше и нейната душа. И двамата знаеха, че един ден щяха да се хвърлят в обятията си.
И че това щеше да навреди и на двамата.
Излезеше ли наяве тайната им връзка, Ибрахим щеше да бъде изгонен от рая, в който живееше сега. Тя беше постъпила по най-правилния начин, беше изрязала и изхвърлила раната. Нямаше вече никаква опасност.
Ранен беше, но в края на краищата заздравяваха дори и най-кървящите рани. Освен това безметежният му живот в рая щеше да му донесе скорошно оздравяване.
Само че Ибрахим се страхуваше. Защото се беше научил, че животът не може безкрайно да плува само в щастие. Нищо на този свят не беше безкрайно. И животът, и щастието. Всяко нещо си имаше край. Рано или късно щеше да настъпи краят и на настоящото щастие. И се страхуваше.
В началото на лятото изведнъж над главите им надвиснаха черни облаци. Ставаше нещо, което Ибрахим не можеше да си обясни. Хората бяха напрегнати. Дори и принц Сюлейман нямаше настроение. Отначало свърза това с наближаващия момент Гюлбахар да роди. Но все пак не само той беше угрижен и намръщен. Хафза хатун също не слизаше в розовата градина от доста време. Не викаше и него при себе си. Всички се държаха странно — и по двора, и в конюшнята, и на пазара. Хората сякаш очакваха нещо.