Сюлейман беше страшно напрегнат. Не излизаше както преди на лов. Мяташе се на коня и зачезваше. Не уцелеше ли с изстреляната стрела, казваше:
— Е, хайде! Връщаме се. Подарихме живота на тази газела!
След някой и друг ден Ибрахим поиска разрешение от принца и слезе до Сарухан. И по улиците тегнеше същото напрежение. Сякаш онзи народ, който си подхвърляше шеги, който си подвикваше, а като му кипнеше ядът, се хвърляше в спорове и кавги, беше изчезнал, а в града, покрай зидовете, по сенките бяха накацали по групи, по групи някакви други, шепнещи си хора.
Както се разхождаше из пазара, настъпи трескаво раздвижване. Насред площада някакъв мъж заудря с токмака по барабана си.
Дум-дум… и пак дум-дум!...
От любопитство Ибрахим също се смеси с тълпата.
— Хей, народе!.. — извика глашатаят. — Нашият санджакбей принц Сюлейман казва, че…
Изуми се. Сюлейман? Така ли, с тъпан, съобщаваше нещо, което не беше споделил с него?
Дум-дум… дум-дум!...
Както на всички други хора, и на Ибрахим му стана интересно какво е казал принцът. За миг около глашатая се струпаха стотици хора.
— Нашият падишах, господарят, султанът на султаните Селим хан, каза само веднъж: За никого няма позволение и прошка, ако промени нещо! Всеки, който се съмнява в казаното от господаря и още не го е чул…
Дум-дум… дум-дум!...
— …заслужава смърт!
Нищо не разбра. Какво означаваше това пък сега?
Отговори му глашатаят след още едно-две думкания:
— Принц Сюлейман казва: Великият везир Коджа Мустафа паша, който не чуваше думите на нашия баща султан Селим хан или ако ги чуваше, не ги изпълняваше, който дори дръзваше да ги променя, намери вечен покой…
Дум-дум… дум-дум!..
„Леле-мале! Смъртно наказание ли?“ — замисли се Ибрахим.
— Печатът на нашия господар сега е в Херсекли Ахмед пашаааа!
Това беше! Животът на един приключваше с две думи, пред друг се разтваряше широко вратата към просперитета. „Не забравяй това! — каза си Ибрахим. — Със заповед на падишаха в Османско не бива шега! Излезе ли веднъж от устата му, или ще я изпълниш, или ще умреш! Няма средно положение!“
Дум-дум… дум-дум!...
— Хей, народе! Принц Сюлейман казва, че… нашия господар падишахът… син на преселилия се в рая султан Мехмед хан Завоевателя, наследник на преселилия се в рая султан Баязид, нашият падишах, владетел на Анадола и Румелия, острият ятаган на Великата Османска империя, славният герой от бойните полета султан Селим, обещава: ще смачка змията Сафеви! Всеки да чуе, всеки да разбере!... Които са чули, да го съобщят на онези, които не са чули!...
Ибрахим се огледа наоколо. Притаили дъх, хората се бяха вторачили в глашатая. Какво щяха да чуят, какво щяха да разгласяват?
Ето, в османската държава едно го дразнеше най-много. Нещо, което можеше да се каже с една дума, те го въртяха и сучеха така, че да го докарат до двадесет изречения. Не защото не умееха да говорят кратко и ясно, а за да се правят на велики. Какво си мислеха, че ако кажат нещо стегнато, ще опетнят великолепието и мощта си ли?
Дум-дум… дум-дум!...
— Скоро тръгваме на военен похооод!
В този момент хората от площада надигнаха едновременно глас:
— Велик е Аллах! Велик е Аллах!
И започнаха да се прегръщат един друг.
Глашатаят можеше да ги накара да млъкнат единствено с думкането на тъпана:
— Армията… е готова за похода… Трепери, хей, Сафеви шах Исмаил, трепери! Султан Селим хааан пристигааааа! През планини, през поля, през реки — пристигааааа! Да видиш, хей, Исмаил, да видиш храброст, да видиш героизъм, само гледаааай!
Пазарът полудя от радост. Глашатаят раздрънка тъпана си и пое към другите краища на Сарухан да съобщава, че бащата на принц Сюлейман тръгва на война, а младежите започнаха даже да целуват ръце на по-възрастните. Те пък се скупчиха покрай чешмите да си разказват спомени от време оно, когато те тръгваха на война.
„Що за хора са тези турци!“ — възкликна в себе си Ибрахим.
Юни и юли преминаха в напрегнато очакване. Никой не го казваше, но нямаше човек, който да не знае, че в резултат от войната, в която султан Селим и шах Исмаил щяха да се хванат гърло за гърло, едната от двете страни щеше да бъде заличена от картата на света. Който загубеше, щеше да е загубил завинаги и щеше позорно да слезе от историческата сцена. Който спечелеше, щеше да се увенчае с бъдеще.
Една вечер Ибрахим се обърна към принца:
— Не го разбирам. Не сте ли роднини със Сафевидите?