Призори, полузаспал, полубуден, сънува от черни по-черни сънища. Като се съмна, очите му бяха зачервени до кръв. Изруга се сам: „Ставай! Ставай и се стягай! Толкова ли бързо ще се предадеш? Извади и захвърли оня Александър от главата си. А ти бъди Паргалъ Ибрахим! Сложи началото на приказките и легендите: „Имало едно време един Паргалъ Ибрахим…! Тръгвай! Има още толкова много да се учиш от Османската династия!“
XXXIX
Откакто Хатидже султан се пресели в Одрин, султан Селим осведомяваше и нея за събитията. През ден изваждаше от напредващата си армия по двама пощальони. Единият хващаше пътя към Сарухан. Върху запечатания пергамент в пазвата на вестоносеца пишеше: „За сина ни принц Сюлейман“. Другият подкарваше коня си към столицата. А оттам — към Одрин. Към конака, който падишахът построи специално за Хатидже султан там, където се вливат една в друга реките Тунджа и Марица.
Като се върна от Бурса, смутната атмосфера в столицата не беше в състояние да ѝ успокои душата. Полутъмните коридори на Стария дворец, мрачното здание, празните и студени салони, останали още от Византия — всичко това я потискаше. Не можеше да си отърси мисълта нито от Пойния славей, нито от Джевахир.
Ако някоя придворна ни в клин, ни в ръкав я попиташе: „Спомняте ли си, султанке, как Джевахир изваждаше иглата от гергефа?“, в сърцето ѝ пламваше пожар. Или пък ако ѝ сервираха от оня сладкиш с тиква и много орехи, който Джевахир много обичаше…
Забрани всичко: никой нямаше право да обелва и дума какво помни за Джевахир, какво е обичала. Добре де, ама това момиче не ѝ излизаше от главата. На собствения си ум, на собствената си душа не можа да забрани.
Чуеше ли славей да запее, дъхът ѝ секваше. Веднага се замисляше на коя ли роза се посвещава. На онази, жълтата ли? Или на гордата червена роза, която е вирнала глава ей там, по-отпред? Със сигурност не беше посвещение за Хатидже. Славеят, който щеше да кацне на нейните вейки, вече го нямаше.
Покоите ѝ имаха изглед към гората зад Стария дворец и сутрин я събуждаха трелите на славеи. За да не ги чува, тя се премести. От новите си покои виждаше градината с басейна отпред и пътя, който водеше към Новия дворец. И нейното сърце беше замряло както тази картина пред очите ѝ. „О, съдба! С какво не ти угодих, та стоварваш върху Хатидже удар след удар. Не ти ли стигна, че още като невръстно дете ме направи булка, та да не позволяваш лицето ни да се усмихне? Що за злоба питаеш към мен, та не ти стигна, че откъсна душата на моята душа, ами погуби и сиротната Джевахир?“
Понякога гневът ѝ прерастваше в бунт. „Хайде! — крещеше без глас и вдигаше глава към небето. — Прави каквото ще правиш! Ако е останало още нещо за вземане, вземай го! Удряй по Хатидже, удряй!“
В същия миг се сгърчваше от разкаяние. „Ако е останало още нещо за вземане, вземай го!“ Обземаше я паника: „Смили се над мен, Аллах, как можах да го кажа? Какво имам още да ми взема? Моята валиде, баща ми, брат ми. Други три души, освен моята. О, Аллах! — захлупваше се тя на молитвеното си килимче. — Прости на своята слугиня Хатидже! Отдай го на неописуемата мъка, на угризенията на съвестта ми, на младостта ми! Имам още три души, възнагради ги с дълъг живот, крепко здраве и бодър дух. Не наказвай тях заради моя бунт. Виж ме, аз съм тук. Довърши си работата. Взе ми половината душа. Вземи и останалата половина. Готова съм да умра. Вземи мен! Събери ме с моя Поен славей!“
Сега пък като вихър я разтърсваше следващото разкаяние. Ами Небиле?
Трябваше да живее — заради Небиле!
Цялото щастие, което съдбата реши, че ще ѝ дойде много, трябваше да отиде при Небиле. Ето затова Хатидже трябваше да живее, трябваше да се държи здраво на крака.
Ако трябваше да живее с жадуващо за възмездие и преливащо от болка сърце, и това щеше да направи.
Тук обаче се задушаваше — от дворцовата суета, от превземките на царедворците, от лицемерието им, от фалшивите усмивки и почести, от най-важните мъже, които в присъствието на падишаха се просваха на земята в краката му, а като излезеха оттам, се сдушваха коварно до някоя стена и започваха да го одумват: „Ах! Ах! Това не е падишах, а разбойник! Къде са добрите обноски на баща му, преселилия се в рая Баязид хан!“
Още със завръщането на господаря в Истанбул се разрази истинска буря. Това означаваше още повече смърт, още повече страх. Когато каза, че не иска да стои повече в столицата, стана нещо съвсем неочаквано. Султан Селим не ѝ отказа.