— Къде иска да отиде нашата принцеса?
— Ако господарят ми позволи, на някое усамотено, тихо място.
Баща ѝ дълго се смя:
— Усамотено и тихо място, а, Хатидже? — Изведнъж султан Селим стана доста сериозен: — Познаваш ли такова място?
— Да. Одрин. Обичам го.
— Дворецът навсякъде си е дворец. Няма разлика дали е в Истанбул или в Одрин. Клюки, интриги… Всичко е еднакво. Защото и хората са еднакви.
— Затова аз също не желая да живея в Одринския дворец.
Този път падишахът се обърка:
— Така ли? След като Исмаил е пуснал по петите ти своите шпиони, няма по-сигурно място от двореца.
Не забравяше да го погледне с наведена глава. Намръщената физиономия на баща ѝ полека-лека се смекчи. В този жест той веднага схвана неизказания ѝ вик: „Какъв смисъл има, татко, да бъда на сигурно място, след като моят любим си отиде? Смятай, че съм умряла. Няма никаква разлика“.
Никога не си бяха приказвали на тази тема. Селим само беше възкликнал при портата на Бурса: „Поен славей, а?“ Но погледите му го бяха издали. Във всеки случай не му и трябваше след това да пита и разпитва. Най-малкото женските дрехи върху Фехим Челеби издаваха тяхната неизживяна връзка. Но изобщо не ѝ го натякна. Може да си е помислил: „Нали аз я дадох за булка още като дете, какво право имам сега да я съдя, че си е дала сърцето и се е влюбила в друг“.
„Жалко! — казваше си пък тя. — Колко жалко, че за да разбера какво ярко и нежно сърце носи баща ми под маската на гнева, трябваше да стигна до прага на смъртта и да се върна оттам! И до смъртта на Джевахир и Фехим Челеби!“
— Валиде осведомена ли е, че искаш да се преместиш в Одрин?
Толкова важно ли беше това? Нима можеше след толкова преживени нещастия все още да има права над нея една майка, която не се възпротиви да дадат на мъж момичето ѝ, непознало още какво значи цикъл? Преди да даде онези две скъпи жертви, положително щеше да си мисли и да говори така. Сега обаче Хатидже си даваше сметка, че се е променила, и то доста. Онова нещо, наречено предопределение, не признаваше дали си владетел, падишах, султан. Правиш това, което ти е изписано на челото. „Господи, колко несправедливо съм обвинявала майка си за онова, което ми се е случвало. Майка Хафза ли щеше да изтрие написаното върху челото ми и на мястото му да изрисува с букви думата щастие? И да ме ориса: „Нека моята дъщеря, принцесата, да бъде винаги щастлива!“
— Ако господарят разреши, валиде няма да остане очарована от моето заминаване в Одрин. „Става това, което е решила съдбата“ — казва тя в писмото си. Където и да съм се скриела, шпионите пак щели да ме намерят и да дойдат там. Дори и в двореца на баща ми. Затова смята, че няма разлика между Истанбул и Одрин. И аз мисля така.
Падишахът завъртя глава. Това бяха присъщите на Хафза думи. Спомни си деня, когато ѝ каза, че ще омъжи съвсем малката Хатидже.
— Грехота е, Селим хан! Хатидже е още дете.
— Принуден съм. Ако не я омъжа за Искендер паша, той ще ме постави в безизходица пред баща ми и братята. Той е човекът, който може да ми осигури трона.
Хафза го беше погледнала с презрение. Като си спомни този поглед, тогавашният срам избуя отново и му сграбчи сърцето. Колко унизен се почувства! Никой никога не го беше гледал така — нито преди, нито след това. Никой не се осмеляваше. И нямаше да се осмели. Но Хафза беше дъщерята на Кримския хан, той чудесно си знаеше кога и как ще бъде погледнат от нея.
— И моята Хатидже е жертвата, която ще принесеш за трона, така ли?
Срамът от тогавашния ден не се заличи в паметта му.
Той накара Хатидже да преживее страха, който никой друг не ѝ бе причинил.
Той накара Хатидже да изживее и срама, който никой друг не бе изпитвал.
Той бе и причината да наричат момичето му „болната“.
И причината да е нещастна.
И причината да не смее да погледне дъщеря си право в очите.
Той я уби още като дете.
Той, същият, който се опитваше сега пък да я опази от смъртта.
Човек не умира по хиляда пъти. Хатидже умря веднъж. Стана някакво чудо, по-точно ѝ се е сторило, че е чудо, пред нея се появи един голобрад челебия, когото нарече Пойния славей, но съдбата реши, че мъж, на когото да подарява цялото си сърце, ѝ идва в повече, и побърза да ѝ го грабне от самия праг на щастието. А той сега взе да ѝ говори за заплахи, за смърт. Напразно ли Хатидже се оприличаваше с Томирис? Освен че му казваше: „Татко мой, господарю, аз вървя с гол ятаган в ръка срещу смъртта!“, дъщеря му заявяваше още: „Аз вече съм Томирис. Така да се знае!“
— Добре, принцесо моя! Щом мислиш, че там ще ти бъде по-спокойно, върви! Но за известно време ще отседнеш в Одринския дворец. Ще наредя да вдигнат един конак на такова място, което ще ти харесва. Като го завършат, ще се пренесеш там.