Пренесла се беше.
Тук нямаше пойни славеи.
И рози!
Имаше само едно безспирно леко бълбукане от плисъка на двете реки. Същото като онова безспирно бълбукане на болката в сърцето ѝ.
А и писмата. След онези ужасни събития, между нея и батко ѝ Сюлейман се породи невероятна близост, въпреки че ги разделяха планини и реки. Почти всяка седмица Сюлейман ѝ изпращаше по едно писмо. Започваше с „Кестеняво момиче…“ Батко ѝ я наричаше така от дете заради цвета на косата ѝ — нещо средно между кестенявия и червения. „Кестеняво момиче, слез долу“, „Кестеняво момиче, качи се горе!“… Тя никога не се разсърди на Сюлейман, че се обръща към нея по този начин.
Хатидже си спомняше как на няколко пъти нарече батко си „гарван“. Но съвсем скоро се отказа. Макар че носът му беше едва забележимо гърбав, батко ѝ никак не приличаше на гарван. Колкото повече растеше, толкова по-хубав ставаше, по-хубав дори и от баща им. И тя започна да се обръща към него с „батко принц“. На Сюлейман му хареса. Сестра му го признаваше и като принц, и като по-голям брат.
После настъпи времето на разделите. Сюлейман се откъсна от дома, замина в Кефе, оттатък Черно море, чак в страната на Златната орда, санджакбей да става. Едно след друго се прехвърляше ту тук, ту там, за да подкрепи баща си в борбата му за трона. Той живееше все под прицел.
На дядо си. На чичовците си, които разпалиха срещу баща му войната за трона в цялата нейна жестокост. Даже сега не можеше да каже, че не е под прицел. Баща им е невротичен човек. Една клевета, една мълва, че единственият му син — престолонаследникът — гори от жажда за власт и е хвърлил око да му заеме мястото, бе достатъчна да го умъртви. С две думи, нито Хатидже имаше щастливо детство, нито Сюлейман. Хатидже беше детето жена. А Сюлейман — детето борец за трон.
Сега, след години, те се преоткриваха. Сюлейман ѝ изпращаше новините от Сарухан: какво е направил като санджакбей, каква благотворителност развива валиде, колко красиви са планините, горите… А и какви стихове е написал: „Погледни ги, Кестеняво момиче, дали ще ги харесаш? Добре ли са станали?“.
Не ѝ писа единствено за това, че Гюлбахар е бременна. Вероятно го беше срам. Или е сметнал, че ще засегне по-малката си сестра, така или иначе тя не можа да се сдобие с дете, макар че бе преживяла вече един брак. Хатидже научи от майка си, че ще става леля. „Принцесо моя! — ѝ каза Хафза султан. — Батко ти ще става баща. Гюлбахар бързо забременя. Коремът ѝ е до носа. Сюлейман взе да твърди, че ще бъде момче. Но ако питат мен, на път е момиче. Каквото и да е, добре дошло. Дано поне това да оживее. Сигурно помниш колко страда батко ти след смъртта на Махмуд.
Не можеше да си спомни. И не искаше да си спомня. Нищо не искаше да си спомня Хатидже.
Когато научи новината от майка си, тя написа писмо: Принце ага, или би поискал да те наричам вече „Принце баща“? Нека расте с майка и баща!
От няколко месеца, а може би от година, Сюлейман ѝ пишеше в писмата си за някой си Ибрахим. Наричаше го „Паргалъ“. Връстници били. По-рано само споменаваше за него. В последните си писма обаче непрекъснато подхващаше темата за Паргалъ, през всеки два-три реда ѝ описваше този човек. Ибрахим бил такъв, Ибрахим бил онакъв. Паргалъ свирел на нещо с лък, който го чуел, оставал като омагьосан. Дори и Гюлбахар, а ти знаеш, че тя не си пада много по поезията, по музиката — беше подчертал някъде, — изпада в унес, щом Паргалъ вземе в ръце своя инструмент. Моят син расте в утробата на майка си, заслушан в тези мелодии. Трябва да го видиш! Няма нещо, което да не умее да прави този Паргалъ! По-добре и от мен язди на кон и върти ятаган. Опъне ли лъка да пусне стрелата, уцелва елен право в сърцето. Още не съм видял досега улучени от Паргалъ елен или кошута да не паднат моментално на земята. Можеш да си говориш с него за военщина, за проблемите по целия свят, за всяко нещо. И аз дори забравих колко езици знае.
Роб ли?
Великият принц Сюлейман, единственият наследник на страшния падишах на Великата Османска империя Селим хан, бъдещият падишах, по-големият брат на Хатидже, другарува с един роб? За един роб ли обяснява: „Станахме много близки приятели“? Постепенно Хатидже започна да се ядосва. Нямаше излишно време да чете хвалбите за някакъв си роб. Едва се сдържаше да не напише някой ден „Какво ме интересува така нареченият Ибрахим?“. Но на Сюлейман пък не му омръзваше и не спираше.