Знаеш ли, Кестеняво момиче, какво направи оня ден Ибрахим?
Не прочете нататък. „Какво ме интересува?“ — измърмори си Хатидже.
— Султанчице! Султанчице…
Гласът на Небиле я откъсна от мислите, в които беше потънала.
Момичето дотича при нея разтревожено.
— Пак пристигна вестоносец от столицата. Да го поканят ли горе?
— Не!
— Но той може би носи писмо от господаря… — смотолеви Небиле.
— Добре де! — погледна я с топлота Хатидже. — Ти не стана ли сестриче на кака си? Вземи писмото и ми го донеси. Кой знае колко е изморен човекът. Да отиде да се нахрани, да си отдъхне хубаво!
Очите на Небиле заблестяха. Забрави, че се намира пред дъщерята на падишаха, и плесна с ръце от радост:
— Браво! Аз съм сестричето на кака!
Засрами се от смеха на останалите придворни. Наведе глава. Хатидже я погали по косата и тя бавно вдигна очи към нея.
— Ще го даде ли на мен?
— Ще го даде. Хайде, тичай!
Докато отиде, и се върна. Втурна се в стаята като вихър, размахвайки във въздуха запечатания пергамент. Настани се удобно в краката на Хатидже и едва тогава ѝ подаде писмото.
Тъкмо Хатидже посегна да го вземе, Небиле го дръпна назад.
— Ай, забравих!
Целуна припряно малкия пергаментов свитък, вдигна го до главата си и тогава го подаде на господарката си.
Хатидже разчупи печата и на един дъх прочете какво ѝ пишеше султан Селим. Ту се мръщеше, ту се смееше. Всичките придворни я бяха наобиколили в очакване да чуят новините от фронта.
— Слушате ли?
Дори със затаен дъх!
— Имперската ни армия достигна долината на Чалдъран.
Никой не знаеше къде е този „Чалдъран“, но всяка си представи по някоя и друга картина.
— Господарят, нашият баща, непрекъснато напредвал с войниците си, при това положение Сафеви шах изобщо не се появявал пред очите им.
— Бяга, бяга! — отново запляска с ръце Небиле, за да изрази радостта си.
Закимаха с глави и останалите момичета.
— Ще бяга, разбира се! — обади се една от тях. — Кой би устоял пред нашия господар, та и Исмаил да се изправи срещу него?
— Господарят много се ядосал. Написал писмо до Исмаил. Искате ли да ви прочета какво е написал нашият господар до шаха на враговете?
— Искаме!
— Молим ви, прочетете го, султанке!
— Слушайте тогава! Ето какво е казал падишахът: Исмаил, ни жив, ни умрял ли си? Ето ме, идвам! От седмици напредвам, без да зърна нито теб, нито войската ти. Повярвай ми и чуй съветите ми: Ако продължаваш да се криеш, не си мъж, така да знаеш! Свали си шлема от главата и вместо него се окичи с женско пече! Хвърли си бронята и тръгни с чадърче и ветрило! Точно така го е написал.
Някои от момичета започнаха да ръкопляскат. Други занареждаха изпълнени с хвалебствия думи.
— Нашият баща пише, че заедно с писмото е изпратил на Исмаил пече и чадърче.
Придворните се разсмяха.
След три дни в конака пристигна писмо и от Сюлейман. Докато го отваряше, Хатидже реши, че ако пак ѝ разказва за Ибрахим, просто няма да го чете.
Хатидже! Сестро моя, султанке! Кестенявото ми момиче…
„Аллах, Аллах!“ — притесни се тя. Сюлейман за пръв път започваше писмото си по-различно.
Тези напрегнати дни не щат да свършват. Търпението ми вече толкова се изчерпа — от една страна, да получа новини за победите на баща ни, а от друга — синът ни да нададе първия си вик. Понякога ми се струва, че полудявам. По-добре баща ни, тръгвайки за фронта, да беше взел и нас, своя син. Поне като въртях ятагана, нямаше да ми остава време за мислене. Слава богу, че Ибрахим е до мен. И за секунда не ме оставя сам с мислите и кошмарите ми. Той е моята надежда в отчаянието, светлината в мрака. Ибрахим…
— По дяволите!
Хатидже не дочете писмото. Смачка го в шепата. „Откъде ли се извъди този човек! Защо непрекъснато ми го хвали? Да не би?“ Хвана я срам от хрумналата ѝ мисъл. „Стига де! Как ли пък не!“
Няколко часа по-късно отново разгъна смачканото писмо от батко си, което още стискаше в ръка. Прочете още две изречения по-нататък, оттам, откъдето беше спряла:
…е моят компас. Такива хоризонти чертае пред мен, че просто няма да повярваш. Летя окрилен върху дорест кон. Препускам от победа към победа. Реших: никога няма да се разделя с Паргалъ, Кестеняво момиче, никога!
— Добре де! — промълви Хатидже. — Както щеш!
XL