Новината за победата пристигна един следобед.
Ибрахим беше слязъл до конюшнята, следеше как конегледачите тимарят Парга. Сюлейман влетя при тях като вихър.
— Победа! Победа! В долината на Чалдъран змията е захвърлила короната си, трона си в краката на баща ни и избягала. Имперската ни армия навлиза в Тебриз! Паргалъ! — не млъкваше Сюлейман. — Това е победа с огромно значение! Княжество Дулкадир се преклони пред баща ни. Мамелюците повече няма да приемат помощта на Сафевидите. Пътят към Египет вече е отворен за османската държава. Отсега нататък няма кой да прегражда пътя на баща ни към сърцето на исляма.
Радостта, възторгът обзеха и него. Това беше заслужена победа. Беше видял как умело се използваха дипломацията и военщината. Реши да се заеме с натрупване на знания в тази насока.
По едно време, като вечеряха, Сюлейман се наведе към него и му прошепна:
— Видя ли, Паргалъ, как се става победител? Баща ни каза: „Страх ме е, че няма да остане място, което ще трябва да завоюваме!“
Ибрахим моментално се възпротиви:
— Забравихте ли, принце, какво си говорехме там, при Плачещата скала? Пред вас са Белград, Виена, даже и Рим!
— Надявам се да е така! — промълви Сюлейман с неподправена тъга. — Ако, разбира се, нашият баща не е завоювал и тях!
Ибрахим долови в тона му повече нетърпение, отколкото ревност. Онази вечер той също се включи в радостта и еуфорията. Напи се дори.
Тогава, за пръв път в Сарухан, грабна цигулката си не заради Сюлейман, нито заради себе си.
— Този път ще свиря заради Османската империя! — Езикът му се заплете и потъна във вика: — За нашия падишах победителя!
Нито Сюлейман, нито Ибрахим знаеха, че докато слушаше долитащите през прозореца ѝ мелодии, Хафза султан плачеше.
Ръцете на Махидевран Гюлбахар хатун лежаха върху корема ѝ. Бебето вече риташе. Заслушана в акордите на цигулката, тя прошепна. „Побързай, сине! Ела, увенчан с победата!“.
Ибрахим вече свали цигулката, но тези, които седяха на трапезата, останаха безмълвни. След малко принцът се обади:
— Личният ни секретар!
Всички се учудиха. Ами че той не беше там. Ибрахим се притесни — принцът остана толкова равнодушен към концерта му. Нима не заслужаваше една похвала, едно ръкопляскане? Само той можеше да украси победата на османската държава с игривите мелодии на хърватската песен. Но никой, значи, не ги бе усетил! Дори и Сюлейман! „Аз го чакам да ми каже нещо, а той тръгнал слугата си да вика!“
— Личният ни секретар! — отново прогърмя гласът на Сюлейман.
— Той не е тук, принце! — обади се един от сътрапезниците. — Веднага ще отида да го извикам…
— Лъжеш се! — спря го принцът. — Личният ни секретар е тук. Точно пред нас!
Учудването прерасна в недоумение.
Ибрахим се съвзе чак когато завистливите погледи се спряха върху него. Погледна въпросително към принца: „Аз ли?“.
— Еее? Няма ли да кажеш нещо? Паргалъ, ти си вече моят личен секретар!
— Господарю…
Ибрахим си даде сметка за това точно когато бейовете се заизнизваха пред него, за да мрънкат под носа си някакви поздравления. Знаеше, че онези, които не могат да го понасят, са много на брой. Сега обаче спечели и цял куп врагове. Единственото нещо, което не знаеше, беше това, че нямаше да бъдат последните.
Мюнире го чакаше. Още като влезе в стаята си, тя изскочи от тъмното.
Не стана нужда Ибрахим да затваря вратата.
Затвори я тя.
Щеше да му дойде добре една гореща любовна среща за финал на тази напоена с вино вечер на победата и на неговото издигане.
— Ела! — протегна той ръце към Карадут.
— Трябва да ти кажа нещо!
— После ще ми го кажеш. Сега ела! Изгарям!
Мислеше, че както правеше всеки път, тя ще обвие врата му с голите си ръце и ще притисне гърдите си в него. Не го направи.
— Бременна съм!
На Ибрахим му се стори, че го прободе стрела. Светкавично се обърна към Мюнире.
— Какво си?
— Не съм празна. Бременна съм!
Ужас!
„Проклятие!“ — кипна отвътре. Ето че краят на неговото щастие дойде. Довереникът на могъщия принц се сдобиваше с дете от една черна робиня.
— Сигурна ли си? Да няма някаква грешка?
— Сигурна съм.
— Но… не може да бъде!
— Ето на, може! Аллах е решил, че…
— Я стига! — сопна ѝ се той. — Знаеш, че това не е правилно, нали? Мюнире наведе глава. Знаеше, разбира се.
— Махни го!
„Господи! — възкликна Ибрахим без глас. — Аз ли го казах? Този глас моят ли беше?“