Карадут вдигна бавно глава, очите им се срещнаха.
Ибрахим стоеше пред нея като планина от лед.
— Махни го!
— Опитах!
И гласът на Мюнире сякаш не беше нейният.
— Еее?
— Не стана. Не става.
— Опитай пак. Да не вземеш да питаш някого: „Какво да правя?“ — в никакъв случай! Или вече си питала? Момичетата знаят как стават тези работи. Ти не знаеш ли!? Направи го пак. Опитай други начини.
— Всичко опитах.
— Може би си се отървала. Какво знаеш?
„Отървала си се!“ Понеже не можа да изречеш: „Може да е умряло — ето какъв израз измисли мозъкът ти!“
— Не е умряло. Сигурна съм. Мърда в корема ми. — Изведнъж хвана ръката на Ибрахим и я издърпа към корема си: — Виж!
Той рязко се дръпна:
— Стига! Казах ти!
Обърна се с гръб към момичето. Питаше се: „Господи, какво ще стане сега? Какво да правя?“
Същия въпрос зададе и тя:
— Какво ще правим, Ибрахим?
„И аз мисля какво ще правим, глупачке! — измърмори на себе си. — Да беше внимавала! Как да постъпя сега! Всичко ще се сгромоляса в мига, когато се разчуе!“
— На колко е?
— На три месеца.
Съвсем скоро коремът ѝ щеше да порасне. И да не кажеха на никого, той щеше да издаде Карадут, че е извършила грях. Сетне, естествено, щяха да я притиснат: „Кой ти направи това дете?“.
Най-накрая и тя щеше да се разприказва:
— Паргалъ Ибрахим!
Велики Исусе! Пресвета Дево Марийо!
Ибрахим си представи разочарованото и разгневено лице на Сюлейман.
Смразяващият поглед на Хафза султан изпод свъсените ѝ вежди право в лицето му.
Обърнатата гърбом към него Гюлбахар султан.
Счу му се и присмехът на неприятелите.
— Научихте ли новината, аги? Слугата на принца, дето не се отделя от него, щял да става баща… От една чернокожа прислужница.
— Еее, какво от това? Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака! Роб с роб ще си поиграе, разбира се!
Кой знае за кой ли път се питаше: „Какво ще правя сега?“, когато умът му го засече: „Я стига с тия номера, Паргалъ! Ти го реши още в мига, когато момичето ти каза, че е бременно! Лъжа ли е?“.
Обърна се към Мюнире. Тя беше на прага да избухне в плач.
— Ибрахим… — изстена. — Смили се над мен…
— Добре — отвърна ѝ той с по-мек тон. — Станалото — станало. Сега трябва да си помисля. Теб не бива да те виждат повече тук. Сега отиди на нашето място в гората, чакай ме там. Заедно ще измислим някакъв начин, не се притеснявай. Сега обаче върви!
Карадут нищо не каза, само дълго-дълго се взира в очите на Ибрахим. „Господи, никога не съм виждал по-тъжно лице!“ — помисли си той.
Внезапно го хвана страх. Дали не е разбрала?
След малко момичето полека се присегна. Ръката на Карадут докосна неговата.
На Ибрахим му се стори, че някакво врабче е поискало да кацне на ръката му, но се е изплашило, изпърхало е с крила и е отлетяло.
Мюнире се обърна. Главата ѝ беше клюмнала към лявото рамо. Не можеше да има по-ярък израз на отчаяние и безнадеждност от този. Часове наред да му беше говорила, нямаше да може да ги обясни така красноречиво. Постоя неподвижна още малко. После се обърна и понечи да му каже нещо. Отказа се, пристъпи, прескочи прага и си излезе.
В тъмнината на коридора като че ли полъхна някакъв хлип.
Ибрахим остана загледан подире ѝ. После и той се изниза безшумно навън. Никой в Саруханския дворец, който продължаваше да се опиянява до лудост от победата, не забеляза как той прекоси двора и се отправи към гората. И да го бяха видели, кой щеше да потърси сметка от великия личен секретар на принца накъде е тръгнал по това време.
Дъждът рукна изведнъж. „По дяволите! — изруга Ибрахим. — Откъде се пръкна сега пък този дъжд?“
Валеше като порой на такива големи капки, че не знаеше къде стъпва.
Прогизна до кости.
С всеки миг ходенето по плувналата във вода поляна ставаше все по-трудно.
И никъде не я виждаше.
Толкова бързо ли беше вървяла?
Когато от възвишението надолу потекоха разпенени води, той се уплаши. Да не би да връхлиташе порой?
Тази нощ радостта и страхът вървяха ръка за ръка.
Там долу, навсякъде в Сарухан, всички — войници, хора, богаташи и бедняци — ликуваха за погрома на султан Селим над шах Исмаил в долината при Чалдъран. Исмаил беше вече шах без трон. И тронът, и короната му сигурно вече украсяваха шатрата на Селим.
А той, Паргалъ Ибрахим, беше вече довереникът на принц Сюлейман.