— Говорете! Слушам ви.
— Ами… — засуети се той. — Нашият повелител…
Хатидже изведнъж изтръпна. Случило се беше нещо лошо! Обезателно има нещо лошо. Ужасът, който по-преди обхващаше сърцето ѝ в шепи и го стискаше в железния си юмрук, беше поизтлял. Сега обаче сърцето ѝ отново изстена, същият железен юмрук отново го сграбчи.
— За бога! — повиши глас тя. — Да не се е случило нещо с господаря?
— Неее! — опита се да я успокои човекът, който усети и през паравана тревогата ѝ. — Господарят… такова… напусна столицата и пристигна в Чорлу.
Ооох! Свитото от страх сърце на Хатидже този път подскочи от радост:
— Чу ли, Небиле? Нашият повелител, баща ни, стигнал даже до Чорлу. Близо е. Тичай, вдигай всички момичета. Да се захващат за работа. Ей сега ще се появи Явуз султан Селим. Да не ни завари заспали по леглата!
С чуруликащия си глас вдигна седналото до нея момиче, което му се стори като видение. Параванът пречеше на конника да види ясно лицето, но по всичко личеше, че е обаятелно. Успя да забележи единствено как при всяка стъпка дългата до бедрата черна коса се полюшваше на талази, на талази — като морски вълни.
— Такова… — измънка отново. — Няма защо да се приготвяте, султанке!
Небиле тъкмо се канеше да излезе, когато се закова на вратата.
Хатидже се стресна: „Онзи проклет страх пак ме връхлита“.
— Няма защо ли? Как така? Ей го къде е Чорлу, ефенди. Като се метне на коня, още преди икиндия нашият повелител ще е вече тук.
Зърна по лицето му да плъзва същият смут. Ядоса се, избухна:
— Казвай каквото имаш да казваш, ефенди! Какво се повиваш насам-натам! Говори!
— Негово Величество султанът… няма да дойде в Одрин… султанке…
— Но защо?! Ей го къде е Чорлу, близо е, като врата на съсед! От колко месеца чакаме този ден! Господарят беше ми писал: „Ще си поговорим като баща и дъщеря за важни неща…“. Защо да не дойде?
Човекът зад паравана посегна към пазвата си. Подаде на моментално появилия се до него телохранител една торбичка.
Хатидже скочи. Блъсна паравана с яд, събори го. „Има нещо, което се премълчава — си каза. — Става нещо лошо, а аз, вместо да хукна презглава към Чорлу, си седя тук, както е прието по нормите, спазвам дворцовите порядки и търпя този човек да ми мънка отсреща.“
— Дай ми го! На мен!
Грабна торбичката от ръцете на телохранителя и трескаво я разхлаби. Извади писмото от нея с разтреперани ръце, но така и не успя да го разгъне.
— Небиле… — изстена.
Беше мернала с крайчеца на окото, че като чу вестоносецът да казва: „Няма нужда да бързате“, момичето остана в стаята. Явно беше предусетило нещо.
— Моля те, разгъни го!
Небиле побърза да го направи. Беше кратичка бележка. Подаде я на султанката. Хатидже я отблъсна с ръка:
— Няма да мога, Небиле! Прочети я ти, момичето ми!
Небиле сведе очи над листчето. Погледът ѝ пробягна по разкривените букви на Пири паша, дъхът ѝ секна. „Но това… — запелтечи си тя наум. — Това е… ужасно!“
— Умрял ли е?
Хатидже помисли, че ѝ се разтрепери само гласът. Но се затресе цялата.
Небиле видя какво става с господарката ѝ и набързо я подхвана под мишниците.
— Неее! — отрече припряно тя. — Какво приказвате? Аллах да го пази! Седнете за малко. Ще ви донеса студена вода.
— Небиле! Какво казва Пири паша? Какво пише?
Момичето прочете бележката в ръцете си на един дъх:
— Повелителят имаше намерение в скоро време да пристигне в Одрин и да се срещне с вас, принцесо. Но в Чорлу вдигна малко температура. Настанихме се на палатки в околностите на Сърткьойю, за да вземем мерки. Тук господарят ни ще прекара известно вре…
Хатидже не го изслуша докрай. Втурна се към вратата:
— Тръгваме за Чорлу. Кажете на Хъдър ага! Веднага да се подготви! Да не иска кола! Ще яздим на коне! Ти, ефенди, и ти тръгваш с нас! Да ни покажеш къде се намира Сърткьойю. Бързо! Бързо!
Хъдър ага пришпори коня, за да изпревари със съобщението, че Хатидже султан пътува насам. Диметокалъ вече беше слуга, роб на Хатидже султан. Султанката, от която толкова много се плашеше, че ще нареди да му отсекат главата след онзи кървав ужас по пътя към столицата, го взе под свое покровителство, доведе го със себе си дори и в Одрин. Той отговаряше за охраната на малкия дворец, който падишахът построи за дъщеря си на речния бряг. Всъщност никой вече не го наричаше „капитанът“, но заповедите на Диметокалъ Хъдър ага се изпълняваха така, сякаш беше най-довереният паша на Хатидже султан.