— „Лъвската лапа“! Антракс!
Хатидже тихо изстена. Ами да, на могъщия Явуз Селим му прилягаше и лъвски проблем. „Съдба! Пак си се проявила!“ — ѝ мина през ум.
— Това е много опасна болест! — каза лекарят с апломба на учен.
Върху лицето му беше изписан смут, но Хатидже не се съмняваше, че е свързано не толкова със състоянието на баща ѝ, колкото с обърнатия гръб на Небиле.
— При изстискването му циреят се разлютил. Гнойта се разпръснала и по други места.
— Оооо! На други места? Къде?
Али Челеби се поколеба. Хвърли крадешком поглед към великия везир паша. Но и неговият вид всячески показваше, че не знае какво да ѝ отговори.
— Еее? — нетърпеливо попита Хатидже. — Къде?
— Простете! — прошепна лекарят. — В слабините на господаря например, отляво. И още два на гърба.
— Какво предприехте?
— Негово Величество падишахът приемал опиати, за да притъпи болките. Забранихме му. Защото опиумът обостря гнойното възпаление още повече. Ние прочистихме раната и я наложихме с катран.
Изведнъж гняв на вълни, на вълни заля Хатидже:
— Покрихте, значи, раната отгоре! А отдолу да става каквото ще, така ли? Оставихте баща ни на съдбата — това ли се опитвате да ни кажете, Челеби?
И Пири паша, и Али Челеби я погледнаха учудено. Та те не ѝ бяха дали никакъв повод за такъв гняв. Това е било единственото необходимо нещо, което е трябвало да се направи, и те го бяха направили.
— Ако се съди и по това, че сте му забранили опиума, явно сте го оставили на болките и мъченията.
Челеби понечи да ѝ отговори, но гласът му секна.
— Дъще… — прошепна великият везир.
— Моля, паша?
— Лекарите овладяха болките с различни видове отвари. На падишаха му поолекна. Успокои се от тях и заспа.
— Искаме да го видим!
Хатидже скочи така от мястото, където седеше досега, че Небиле без малко щеше да се прекатури. В последния момент се закрепи на колене и се надигна. Побърза да се изправи на крака и тя.
— Господарят сега спи, султанке. Да не го безпокоим. Цяла нощ не можа да мигне. И целия ден, допреди един-два часа. Имаше много болки. Да го оставим малко да си почине.
— А лапата от катран ще пробие върха на цирея — смотолеви за свое оправдание Али Челеби. — Ще изсмуче гнойта. Ако успеем да я изчистим докрай…
— Искаме да видим баща си, Челеби!
Той погледна безпомощно към великия везир.
— Искаме да видим баща си, паша! Ако ни попречите, ще ме накарате да загубя цялото си уважение към възрастта ви!
XLII
„Хей, могъщи Явуз, стани да видиш дъщеря си! — взе да си реди наум великият везир. — Колко прилича на теб, като се разгневи! Кое сърце би могло да издържи този поглед?“
Наведе глава. Беше вдигнал вече бялото знаме.
— Нека Али Челеби ви заведе при господаря.
Хатидже и Небиле излязоха след лекаря. По едно време Хатидже хвана момичето за китката и се взря в очите ѝ.
Небиле се смути. Познаваше какво означава този поглед. И да не го познаваше, пак щеше да прочете в очите на господарката си одобрява ли я или не. Дали щеше да разбере, че се е влюбила от пръв поглед в Али Челеби?
— Султанчице!
Сведе очи встрани от срам.
— Погледни ме, Небиле!
Погледна я. И тогава разбра. Направи това, което ѝ каза господарката. Останаха известно време очи в очи. Краткият поглед на Хатидже се стори на Небиле дълъг като година.
„Бащице мой, Аллах! Султанчицата ми разбра. Прочете го в очите ми. Разбра, че съм се влюбила в него!“
Да, Хатидже беше разбрала. Ето на, съдбата пусне ли си стрелата, няма как да не те уцели. Самата тя успя ли да ѝ се опълчи, та да успее и малката Небиле, това най-красиво в целия свят момиче?
Въпреки всичките си опасения и тревоги, в които беше затънала, строгото изражение на лицето ѝ полека и бавно се стопи. На негово място грейна изпълнена с обич усмивка. Прошепна ѝ:
— Ела с мен! Ще имам нужда от теб, момичето ми. Не ме оставяй сама!
Посърналото лице на Небиле за миг се озари: „Не ми се ядоса! — зарадва се тя от все душа. — Моята султанчица не се разсърди заради трепетите в сърцето ми“.
Главният лекар повдигна платнището при входа на оградената от всички страни палатка на господаря и направи път на Хатидже и Небиле. Хатидже видя как Али Челеби тръгна да влиза веднага след Небиле.
— Без вас, Челеби!
Тонът ѝ беше строг и не търпеше възражение. Измери с поглед Небиле, за да прецени как ѝ се е отразила заповедта. Стори ѝ се, че светлината в очите ѝ помръкна. И допълни: