— Вие останете с нашето момиче Небиле. Искаме да останем насаме с баща ни!
И си помисли: „Колко ли са се зарадвали и двамата!“. Знаеше, че каквото щеше да става — ставаше, и на това не можеше да се попречи. Съдбата я научи на това. Този път обаче нямаше да е така. Защото се научи и на още нещо — че ако трябваше, можеше и да се опълчи срещу съдбата. Късно го научи, но се научи. Като се кажеше „съдба“, не значеше, че трябва да се предаваш. „Само да видя дори една твоя грешка, Челеби, не знам как ще се опазиш от това, което ще ти стоваря на главата! — закани му се наум тя. — Колкото и да си красив, колкото и сърчицето на моята Небиле да се е устремило към теб като към извор с чиста вода, няма да си затворя очите пред какъвто и да е тормоз, упражнен върху нея, така да знаеш! Няма да позволя Небиле да бъде връхлетяна от моята съдба!“
Като разбра, че ще остане насаме с момичето, Али Челеби се спусна към завесата пред отделеното за постелята на падишаха място и я дръпна настрани. И Хатидже ги видя — до главата на баща ѝ седеше ходжа и четеше свещения Коран, а Хасан Джан, свит в ъгъла, тихичко ронеше сълзи. Али Челеби им направи знак с глава да излязат. След няколко измънкани последни срички от Корана ходжата завъртя почтително глава надясно, наляво, после и двамата си излязоха.
Хатидже пристъпи навътре. Блъсна я някаква миризма. Тежка миризма, която поглъщаше дори аромата от извитите над димящите в кадилниците тамяни тънки струи дим. Миризмата на гной.
Приближи се и застана до главата му. Погледна го с нежност. Идеше ѝ да го прегърне, да извика: „Ето ме, аз дойдох!“, да зарови глава върху гърдите му. Нищо от това не можеше да направи. Можеше само да стои и да го гледа като непозната. „Спи“ — си помисли. Изведнъж изтръпна.
Това ли беше Седим хан, който разтърси два континента, който помете като вихър Сафевидите, мамелюците и пустините на Египет — орелът на бойните полета?
Този пожълтял, изпит човек ли беше Явуз султан Селим, който в полето на Чалдъран накара шах Исмаил да захвърли трона си и да побегне презглава; който прекатури Кансу Гаври в Мерджидабък, Джанберди Газали в Ридание, Томамбай в Газзе Чьолю и постави на престола в Кайро Юсуф Неби? В един момент я връхлетя налудничавата мисъл да викне: „Ставай!“. Да изкрещи: „Ставай, хей, победоносни султане, ти, който завладя огнището на исляма и го докара в сърцето на Османската империя, ти — военачалникът, спечелил най-великата слава, най-високите и свещени титли за Османската династия! Ставай и препасвай ятагана! Как може, кой ти позволява да лежиш така, когато държавата те очаква?“
Не можеше, изобщо не беше позволено. „Да вървят по дяволите тези позволения! — си рече Хатидже. — На теб пък съвсем не ти е позволено да лежиш така!“
Ястребовите очи, в които никой не можеше да гледа, бяха затворени. Колко много беше остарял, откакто не са се виждали. А беше едва на петдесет. През осемгодишното си властване беше извървял пътища, по които толкова много други завоеватели не успяха да минат, беше забил знамето на Османската империя с трите полумесеца в толкова недостижими дори в мечтите им земи. Хатидже не е стърпя повече:
— Татко?
Сигурна беше, че го прошепна, но на самата нея ѝ се стори, че изпищя.
Нямаше никаква реакция.
— Татко. Аз съм, дойдох!
Баща ѝ пак не реагира.
— Дъщеря ти. Хатидже. Твоята Томирис Едже!
Отново — нищо. Султан Селим спеше.
— Отвори ястребовите си очи!
Буца заседна в гърлото ѝ. Притисна устни с длан, за да потисне риданията си.
— Хатидже съм…
— Най-сетне… — беше шепот.
Боже господи! Клепките му трепнаха. Гласът му прошумоля толкова тихо, че не беше убедена дали го е чула или не.
— Татко?
— Идвахме при теб, Хатидже.
Сега вече повярва. Чула го беше!
— Нямахме търпение, татко, и ние дойдохме при теб! Искаше ни се да посрещнем Негово Величество падишаха още по пътя.
— Какво да се прави! Силите ни стигнаха само дотук! — намръщи се от болка лицето му. — Но знаехме, че дъщеря ни ще дойде на бегом!
Аллах! Колко трудно изговаряше думите.
— Не се претоварвайте!
Внезапно очите на баща ѝ се отвориха. Като че ли само за миг маската на страданието падна.
— Хатидже?
— Заповядайте, повелителю!
— Татко! — Гласът му отново се превърна в шепот. — Не го вземай за недостойно, иска ни се да ни наричаш „татко“. Поне за момента.
Хатидже ласкаво взе ръцете му в своите длани.
— Татко, вие сте моят баща — истински лъв. Вчера, днес и завинаги. Все сте си вие!