Сети се, че при тази обстановка не биваше да нарича лъв човек, който лежи измъчен от болки, и прехапа устни.
— Сами ли сме?
— Моля, повелителю? Татко! — почуди се Хатидже.
— Сами ли сме?
— Да!
— Имаш ли представа къде се намираме?
— Наблизо има някакво село.
Лицето на Селим се намръщи от болка. Лекичко завъртя глава на две страни. Отрони тежка въздишка:
— Тук е! На това място, Хатидже, извоювахме надмощие над баща ни Баязид хан и го свалихме от престола.
Не знаеше какво да каже. Как можеше съдбата да си устройва толкова жестоки игри? За миг си помисли: „Дали не сме прокълнати?“. Стенанията на дядо ѝ, на чичовците, на племенниците ѝ ли ги блъскаха насам-натам?
— Погледни колко е справедлива съдбата, Хатидже. Виждаш ли? Връхлетя и ни повали на земята на същото това поле, където превърнахме живота на баща ни в затвор.
Продължи известно време да мълви неща, които Хатидже не можа да разбере. Стори ѝ се, че казва: „Това заслужава всеки, който посегне върху живота на баща си“. Изтръпна от ужас, но той не ѝ остави време да го попита:
— Приближи се и ме чуй добре. Не мисля, че ще мога да го повторя още веднъж. Дъще…
Хатидже се наведе съвсем близо до лицето на баща си.
— Направихме някои приготовления — едва-едва говореше султан Селим. — Тайно. Изключително поверително. Забранено е да се обявява! Тези неща са само… само в нас, в главите ни. Разбираш ли, Хатидже? Само в моята… В това се крие и причината да дойдем по тези места.
Хатидже изведнъж настръхна. Значи? Той идваше при нея не за да я види, не защото се беше затъжил, а за да завоалира тайните си планове?
Селим отгатна изражението върху лицето на дъщеря си. Опита да се усмихне, дори понечи да вдигне ръка и да я погали. Не успя. Лицето му се намръщи от болка.
— Не се сърди! — отрониха устните му почти като шепнещ стон. — Така трябваше, Томирис Едже.
— Не се изморявайте! — настоя тя пак пред баща си. „Томирис Едже, а?“
— Трябва да говоря. Нямаме време. Пътят ни беше дотук. Каквото не сме успели да направим, трябва да го довърши вече синът ни.
— Татко!
Хатидже се опита да покрие с ръка устните на баща си. С последни усилия Селим я отхвърли.
— Има раждане, има и смърт. Томирис Едже го знае много добре. Вечна е държавата, а не гражданинът. Но Негово Величество падишах султан Сюлейман хан трябва да държи в тайна моята смърт, докато не препаше ятагана и не седне на трона…
Поспря, за да си поеме дъх. Дишаше все по-трудно. Гърдите му се повдигаха и хлътваха като мех.
— Великият везир изпрати шест вестовоя на коне до сина ни. Всеки един от тях ще стигне в Сарухан по различен път. И да се случи нещо с четиримата, петият и шестият все ще успеят. Сюлейман веднага трябва да дойде в столицата. Тронът, Хатидже, не трябва да остава дори и за ден празен! Разбираш ли? Да не остава!
— Татко! Но…
Онази част от лицето на падишаха, където нямаше брада, изведнъж се измокри. Лицето на султан Селим се обливаше със сълзите на дъщеря му.
— Татенце!
— Сега… чуй ме! Ще ти кажа най-важното нещо. Наведи се докрай.
Хатидже изпълни това, което каза баща ѝ. Сега ухото ѝ се допираше до неговите устни. Докато той ѝ шепнеше нещо, тя го слушаше изненадана и смаяна.
— Разбра ли? — попита накрая повелителят.
— Разбрах.
— Прибери ги. Разбра къде е мястото, нали? Вземи ги оттам, прочети ги и ги дай на Сюлейман. Да се знае какво сме казали, какво сме подготвили, какви са били намеренията ни. Ако рече: „Бащин завет е“, нека да направи каквото трябва. Ако каже: „Не! Ще вървим по своя път!“, вече ще е заповед на повелител и тя ще е неговата заповед. Нека да стане каквото каже. Но това да се пази единствено между султан Сюлейман, сина на Селим хан, който ще седне на трона, и сестра му Хатидже султан. Ясно ли е?
Хатидже не беше способна да направи каквото и да е, освен да лее сълзи и да ридае: „Татко!“. Съдбата ѝ отнемаше единия от двамата мъже, които имаше до себе си. С всяка минута, малко по малко, баща и изтляваше.
— Сега… — продума Селим — …в пояса ми има малък лист хартия. Вземи го.
Хатидже го напипа и го извади оттам.
— Чудесно! — промълви Селим. — А него го дай на жена ми Хафза султан, когато пристигне в столицата заедно с нашия син принца. Нека властването ѝ като валиде султан бъде щастливо и успешно.
За момент ѝ се прииска да разгъне бележката и да я прочете.
— Не сега! — каза баща ѝ.
Опита се, въпреки всичките си страдания, да се надигне, за да я спре. Хатидже смачка бележката в шепата си. Султан Селим изстена и се отпусна на постелята.