— После… — тихо промълви. — После, като свърша… — И отправи към нея гаснещ поглед. — Доближи ръката си до устните ми, Хатидже!
Тя изпълни желанието му. Ненадейно усети пламтящите като огън устни на баща си върху ръката си. Във всичките ѝ сетива избухна пожар. Душата ѝ изкрещя: „Не!“ Това не беше обикновено докосване.
Падишахът ѝ целуваше ръка! Целувка за сбогом! Целувка за прошка! А може би, може би… целувката, с която прегръщаше дъщеря си!
— Хиляди пъти благодаря! — пророни като стон Селим. — Всевишни, Ти ни даде още малко живот, колкото да покажем, че сме достойни за прошката на дъщеря ни. Най-сетне ни удостои с честта да проявим бащинските си чувства към нашата Хатидже, а това значи, че за твоя слуга Селим няма по-високо стъпало за възвисяване. Готов съм. Вземи си вече това, което ти е поверено!
Прикова в Хатидже забулените си вече от вечността очи. До съзнанието му достигна единствено причината за мокротата по лицето си. Сълзите се лееха като дъжд от очите ѝ и гасяха огъня по скулите му. През главата му прехвърча мисълта: „Състраданието на рожбата“.
— Не плачи! — прошепна. — Томирис Едже не е заплакала. И Хатидже султан не бива да плаче.
Задъха се, сякаш спря да диша. Гърдите му взеха да се надигат и спадат учестено.
— Сега си върви! Предай на батко си Сюлейман каквото ти казах… Тръгвай! Остави всичко друго! Нека да бъда запомнен все така — като Явуз Селим, с черните вежди, с ястребовите очи, с орловия поглед, с гъстите мустаци; като Явуз Селим, чийто гняв е хиляда пъти по-лош от камшика… Така е по-добре. Хайде, чуй ми думата, тръгвай! Директно към столицата!
Хатидже посегна и поднесе нежно безжизнената му ръка до устните си. Обсипа я с целувки. Надигна се, целуна го и по обляните му в собствените ѝ сълзи бузи.
— Селим хан! — промълви. — Докато в това тяло има живот, твоята Хатидже ще те помни винаги като единствения ѝ скъп баща!
И ето, точно тогава в очните ябълки на баща си видя кристалните капки.
Султан Селим плачеше.
— Тръгвай!
Разделиха се, сякаш не можеха да си откъснат ръцете. Хатидже го погледна за последен път. Молеше се да види върху лицето му лека усмивка. „Аллах! — зовеше с болка в сърцето. — Моля те, озари лицето му в последния миг с щастлива усмивка. Така му вземи душата! Не лишавай ба… баща ми от твоя рай!“.
Щом камшикът на кочияша изплющя във въздуха, четирите коня повлякоха в бясно клатушкане колата право към столицата.
Понякога жестоките подскачания събаряха Хатидже ту на една, ту на друга страна, подхвърляха я нагоре, главата ѝ се удряше в тавана, но това изобщо не ѝ правеше впечатление.
Небиле седеше срещу нея. Очите на момичето все още искряха като бисери. Хатидже посегна да изтрие сълзите си и едва сега усети болката в дясната си длан. От стискане ноктите ѝ се бяха забили в плътта. Разтвори шепа и видя малкото парче хартия, което извади от пояса на баща си. Съвсем го беше забравила.
Опита да се усмихне на Небиле, която гледаше към нея през натежалите си от сълзи ресници.
— Не плачи, момичето ми!
— Но… но ти, султанчице, плачеш!
Плачеше ли наистина? Не забелязваше дори и това. Усещаше само някакво парене.
— Виж, и аз няма да плача повече. Видя ли? — опита пак да ѝ се усмихне. — Ето, край! Свърши вече. Чака ни толкова дълъг път! Опитай се малко да поспиш, Небиле!
— Щом моята султанка не спи, и Небиле няма да спи! — завъртя глава на две страни момичето.
Хатидже си замълча. Затвори очи. Трябваше час по-скоро да пристигне в Новия дворец. Преди да го е намерил някой, тя трябваше да прибере от тайника посланието, което баща ѝ поръча да предаде на Сюлейман.
В този момент пред очите ѝ изплуваха образите на батко ѝ Сюлейман и на майка ѝ. Живата представа за двете скъпи лица като че ли облекчи донякъде болката ѝ.
Бавно разгъна бележката от шепата си. Най-отгоре баща ѝ беше написал:
Скъпо мое момиче,
Тази нощ болките малко стихнаха и аз се размислих за живота си. За онова, което съм направил, което не съм направил, което не можах да направя… За Сюлейман, за теб, за валиде султан, валиде на принцесата, моя жена и моя законна съпруга. Отроних стон: „Ах, Хафза! Ах, моя кротка, предана Хафза с очи като черници! Неволно от устата ми се изплъзнаха тези два стиха:
Треперят лъвове дори от страх пред мощната десница,
а аз съм роб безсилен, запленен съдбовно от очи-черници.