Выбрать главу

Моя Хатидже султан, предай ги на твоята валиде като последно сбогом от султан Селим към жена му!

Хатидже не можа повече да се сдържи. Избухна в плач на глас, задави се от ридания.

Небиле скочи от мястото си и подхвърлена от друсането на колата, се стовари отгоре ѝ, притисна се цялата до нея и зарови глава на гърдите ѝ.

— Султанчице! Не плачи, моя султанчице! Султанчице! Не плачи!

XLIII

ДВОРЕЦЪТ В САРУХАН
СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

„Господи! Не! Не! Не ми я показвай! Аааах!“

Крещеше там, на онова място, където лежеше сред мрака някакво тяло… Скочи в леглото. Едва дишаше. Притисна с ръка сърцето си, дано да се успокои. „По дяволите!“ — изруга наум. Пак този сън! Ибрахим плуваше в пот. Навик му беше станало вече нощем да се буди с вик. Където се спреше, чуваше насън някаква тупурдия. Мислеше, че идва отвън, и се събуждаше, за да не открие нищо повече от тишината, в която тънеше дворецът. Още по-странното беше, че това, което чуваше, не беше и в сънищата му. Стряскащата тупурдия го връхлиташе точно тогава, когато се луташе между съня и събуждането. Сякаш духове и самодиви тряскаха вратите, обръщаха казани, разнасяше се ужасно трошене. Отвореше ли очи, навред се възцаряваше тишина.

А си имаше и ето този друг сън. Само два крака. Два боси крака. Вероятно бяха неговите. Или на някой друг… Не знаеше. В съня му не се появяваше нищо друго. Нямаше дори земя, по която да ходи. Но ходеше. Непрекъснато вървеше. Имаше и някакъв глас. Глас, който казваше: „Време е да я видиш!“; глас, от който му се изправяше косата.

Кой говореше — нито го виждаше, нито го познаваше.

Още щом го чуеха, ходещите крака се спираха.

„Ела! — му говореше този път гласът. — Не стой. Трябва да я видиш. Ела! Ела!“

Някакъв друг глас упорито отказваше: „Не, не искам да я видя!“

Дори насън съобразяваше, че гласът принадлежи на този, на когото са и краката. Но като че ли този глас му беше познат.

„Длъжен си да я видиш! Колко още ще се криеш? Ела! Виж я ето там! Ела!“

Не тръгваха тези крака. После помръдваха. Като че ли нечия сила ги притегляше и неволно, без да искат, колкото и да се опъваха, се повличаха крачка след крачка.

Изведнъж му се присънваха крака без тяло. Влачеха се директно нанякъде в празното пространство.

А оня проклет глас непрестанно повтаряше: „Ела! Малко остана. Сега ще я видиш! Като заобиколиш ей там. Не си стискай очите! Отвори ги! Гледай! Гледай! Гледай!“.

И точно на това място от своя сън Ибрахим започваше да крещи и се събуждаше.

Сънуваше го почти всяка нощ. От едно и също място започваше, на едно и също място прекъсваше. Оня глас, който го плашеше, който го раздираше, повтаряше все същите думи.

По едно време му хрумна да каже на принца и да потърси лекарска помощ. Но моментално се отказа. Още като се разчуе, щяха да му лепнат прозвището „болният“.

Той обаче си знаеше, че това си е болест. Болест, която го сграбчи още тогава и продължаваше чак до днес. Въпреки че изминаха цели шест години, проклетията не го оставяше на мира… От онази злокобна нощ, когато Карадут полетя към смъртта заедно с бебето в утробата си, за да спаси него.

В помещението на момичетата се разбра за внезапното ѝ изчезване още същия ден. Никой обаче не се трогна. Не беше нещо необичайно.

Понякога момичетата се влюбваха в някой мъж отвън и при първа възможност бягаха при него. Случваше се да хванат някоя и да я върнат обратно. А ако бъдеше изоставена и се върнеше сама, просто се просваше в краката на Хафза султан да иска прошка. Два дни по-късно се понесе слухът, че Мюнире е избягала с някого.

Като се размисли същата нощ, Ибрахим реши, че не той е отговорен за трагедията. Съдбата си беше казала думата. Единствената негова грешка беше, че подхвана такава връзка, след като си беше подредил в главата основните цели. Всъщност дори и за това виновният не беше той. Ако Ферахшад не беше запалила в кръвта му огъня на страстта, и през ум нямаше да му мине да се заиграва с Карадут. Освен това, не трябваше ли и Мюнире да се замисли, че от тази работа няма изход. Ибрахим не ѝ беше давал никаква надежда, нищо не ѝ беше обещавал.

В онази нощ той само ѝ каза: „Ела!“ — по-добре да не ѝ го беше казал! — и толкоз! Откъде можеше да знае, че ще се стигне дотук. Не биваше да ражда онова дете. Като ѝ пораснеше коремът, щяха да я изхвърлят от двореца. И да го издадеше — какво щеше да се промени? В този случаи щяха и двамата едновременно да ги изритат през вратата навън. И това нямаше да промени нищо. Ибрахим никога не би помислил за общ живот с нея. По-добре да не се беше случвало. Но ето че се беше случило веднъж завинаги. Мюнире го беше обикнала истински. За да не му захлопнат под носа голямата врата, която се отваряше пред него, тя беше пожертвала себе си. И онова, което беше в утробата ѝ.