Затвори душата си за протестите на съвестта, оневини себе си и погреба всякакви мисли по този въпрос. Докато един ден Сюлейман му каза:
— Научи ли? Намерили са я.
— Моля, принце?
— Тази, твоето чернокожо момиче. Грях са си взели някои да казват за нея, че е избягала. Открили са трупа ѝ под Плачещата скала.
Трупът?… Трупът на Карадут?!
Сега, за пръв път от робските дни в кораба на пиратите насам, страхът стисна Ибрахим за гърлото така безмилостно, както тогава.
— Сигурно ѝ е тежала някаква мъка. Казват, че се хвърлила от скалата. Какво да кажем. Аллах да ѝ даде покой на душата. Колкото дни стояла там, вълците и чакалите я разкъсвали, горката. Изтърбушили ѝ дори корема.
Ибрахим усети, че му се зави свят. Ако не се беше хванал за нещо, този ден може би щеше да се строполи в краката на Сюлейман.
— Почакай де! Какво да се прави. Така ѝ било писано на нещастницата. Споделяла ли е с теб какво ѝ тежи?
Ибрахим намери сили само да отрече с глава. В съзнанието му продължаваха да кънтят думите на Сюлейман: „Колкото дни стояла там, вълците и чакалите я разкъсвали, горката. Изтърбушили ѝ дори корема“.
Карадут. Смърт. Вълци. Чакали. Изтърбушили дори корема на момичето.
— Хайде, ела да излезем! Ще се поразходим, да подишаш малко чист въздух. Ще се оправиш. Ще ти изпратят друга прислужница.
— Какво направиха?
— Не можело да се пренася, така казаха. Иначе щели да я погребат в гробището. Заровили я там някъде.
Болестта на Ибрахим се разрази същата нощ. За пръв път дочу тупурдията. И гласа: „Малко остана. Сега ще я видиш. Като завиеш ей там. Не си стискай очите! Отвори ги! Гледай! Гледай! Гледай!“
Но той стисна здраво очи. И за пръв път в тази нощ закрещя: „Господи! Не! Не! Не ми я показвай! Аааа!“. И за пръв път скочи в леглото си, обзет от ужас.
От шест години сънуваше все този кошмар.
И сега в главата му пак бучеше същата ужасна тупурдия. Като че ли някой удряше по нещо.
Дум! Дум! Дум!
И сякаш стотици хора крещяха. Все едно плачеха, викаха, смееха се с все гърло. Някаква жена ридаеше. Дете плачеше. Плачеше неуморно, безспир.
Някой не преставаше да тропа.
Дум! Дум! Дум!
— Стани! Ставай! Умрял ли си бе, човек!? Скачай! Ставай!
Ибрахим изведнъж се осъзна. Гласовете, които чуваше сега, бяха по-различни. От другата страна на вратата, на стената, а не в мозъка си.
— Абре, Ибрааам!
Боже господи, какво става?
Скочи с все сили.
— Ставай, ти казвам, Ибрахим, ставай!
Сюлейман беше!
Принцът удряше с юмруци по вратата на стаята му. Тази нощ се случваше нещо, каквото не е било цели осем години.
— Господарю! — спусна се той.
Беше по нощната си риза. Сети се, че не бива да отваря на принца в този си вид, и стреснат се върна обратно. Но така щеше да го накара да чака по-дълго. Или пък Сюлейман щеше да изкърти вратата и да нахълта. Втурна се пак към вратата с шалварите в ръка.
— Идвам, принце!
Отвори така рязко, че юмрукът на принц Сюлейман увисна във въздуха и без малко щеше да се стовари върху главата му.
— В мъртвешки сън ли потъна бе, човек! Щях да изкъртя вратата!
За пръв път го виждаше толкова развълнуван. Лицето му беше зачервено до кръв. Но в очите му пърхаха светулки. Знак за какво беше това — за добро или за зло? Не можа да разгадае.
— Господарю! Аз… такова…
— Стига си мънкал! — И като видя шалварите в ръката му, Сюлейман викна: — Обличай тези гащи и тръгвай след мен!
Ибрахим се опитваше с една ръка да обуе единия си крак, а с другия подскачаше на едно място.
— Господарю, случило ли се е нещо?
Този път Сюлейман се обърна и го погледна с пламтящи очи.
— Часът удари, Ибрахим! Дойде му времето! Часът удари!
Ибрахим първо съвсем се обърка. Не можа да схване отведнъж. Часът ли, времето ли? — си каза. — Времето час ли е?
— Какво? — извика неволно. — Значи… значи…
Не успя да изрече: „Сега стоя пред Негово Величество падишаха!“. Езикът му се беше вдървил.
Сюлейман потвърди с глава.
— Боже господи! — прекръсти се, без изобщо да си даде сметка какво направи.
Обул беше само единия крачол на шалварите. Другият още стоеше в ръката му. Забравил за смешния си и раздърпан вид, той коленичи пред Сюлейман: