— Бъди благословен, повелителю!
Сюлейман стоеше гордо изправен, но изглеждаше и покрусен от загубата на своя баща и владетел на света.
— Ставай! — протегна ръка на Ибрахим. — Не бързай, все още не сме препасали ятагана и не сме седнали на трона с корона на главата. А дано и никой да не види, че първият човек, който е коленичил пред новия падишах, е по долни гащи и нощна риза!
Най-сетне успя да нахлузи крака си и в другия крачол.
— Ела! — каза му принцът. — Чака ни много работа. Трябва да си обсъдим нещата. Да си подредим едно по едно всичко, което ще правим.
Ибрахим завари коридорите потънали, както винаги, в тишина, съвсем не в унисон с тупурдията, която беше чул, и това направо го смая. Полунощ отдавна преваляше, но не трябваше ли целият Сарухански дворец в нощ като тази да бъде на крак? И дежурните от охраната по ъглите си стояха съвсем спокойно. Когато Сюлейман минаваше покрай тях, те му отдаваха почит по обичайния войнишки начин. Не трябваше ли да се просват на земята пред падишаха, който току-що се е възкачил на трона? Къде бяха хората?
„О, естествено!“ — каза си наум.
Преди да е преминала болката за починалия падишах, те не смеят да изразяват радост и да ликуват в чест на заместилия го син. Ето на, турци!
Без да спре, Сюлейман хвърли поглед през рамо към подскачащия подире му Ибрахим. Веднага долови изненадата му.
— Никой още не знае! Само аз, валиде и ти! На Гюлбахар дори още не съм казал. Валиде ме предупреди: „Не казвай на жена си. Родилка е. Може да ѝ секне млякото. Щом майка му още има кърма, значи и Мустафа има нужда от майчино мляко“.
Откакто роди Мустафа, Махидевран Гюлбахар беше на почит и уважение. В това пухкаво момченце с черни вежди и черни очи сякаш се беше побрал целият свят. Сюлейман изчезваше по цели дни и седмици, през цялото време седеше при своя син.
Ибрахим изведнъж се сети, че не е поднесъл съболезнования. Въобще не знаеше как се постъпва в подобни случаи. Ако беше в чифлика, щеше да каже като другите: „Ти да си жив и здрав!“, там понякога и плачеха заедно с опечаления. Жените оплаквачки вдигаха на главата си всичко наоколо със своите писъци и воища. Но какво се правеше тук, в двореца? Никой не го беше научил. А и той въобще не беше помислял. Дали Сюлейман нямаше търпение да седне на трона? Не си ли шушукаха тайно: „Когато му дойде времето и удари часът!“ Ето че времето дойде и часът удари! Това бе мигът, който Сюлейман очакваше от години. Изглеждаше угрижен. Все пак му беше баща, но Ибрахим бе единственият, който знаеше, че тази вест се чакаше от дълги години. И единственият, който сега не знаеше какви думи да подбере, за да му пожелае той да е жив и здрав.
— Такова… — измънка, като настигна принца. — Кога ви съобщиха?
Има-няма петнадесетина минути. Великият везир ми изпратил съобщение. Баща ни предал духа си на Всевишния в Чорлу. Пири паша пише, че веднага трябва да отидем в столицата. Смъртта на баща ни ще се пази в тайна, докато пристигнем в Истанбул.
— Защо?
— Не се знае как ще реагират частите на еничарите, Ибрахим. Неприятности, шушукания.
— Разбрах. Но нали няма друг претендент?
Сюлейман замълча.
— Няма. Но и предателството не се спира пред нищо. Пири паша има богат опит. Щом той смята, че е уместно да се постъпи така, и ние ще го смятаме за уместно.
— Тогава тръгвайте веднага, господарю!
— Но преди това да се подготвим. Да помислим какво трябва да се направи веднага след пристигането ни в столицата, за да не се злепоставим пред пашите и везирите на баща ни. Да им покажем кой и какъв е синът на Селим хан! Не искам да си шушукат зад гърба ни: „Ами че това е вчерашно хлапе. Тежко и горко ѝ на Османската империя!“.
Минаха през тежката врата с двамата стражи гиганти отпред. Оставиха зад гърба си трите нанизани една след друга стаи, решиха да останат в тази в дъното, без прозорците. Ибрахим направо се отвращаваше от тази стая, но Сюлейман провеждаше в нея разговорите си, които не искаше да бъдат подслушвани. Стените ѝ бяха по-дебели, върху каменните зидове бяха положени три дървени пласта, а най-отгоре бяха облицовани с керамични плочки.
— Хафза султан е покрусена.
Сюлейман гледаше умислен към Ибрахим. Разбира се, не можеше да каже, че майка му няма да се трогне от смъртта на мъжа си, но също така не можеше да се премълчи и това, че в очите ѝ просветна спотаена радост. Вече нямаше да се събужда със страха пред вероятността Сюлейман да не стане жертва на бащиния си гняв. Хафза нямаше да се плаши вече от всяка сянка. Нямаше да следи сред хората кой злосторник ще хвърли клевета върху сина ѝ Сюлейман, за да разпали яростта на Явуз султан. Винаги изпитваше гордост, че е съпруга на най-суровия и най-могъщия мъж на света. Но и винаги се страхуваше от Селим. Дори когато му се отдаваше, имаше моменти, в които ѝ минаваше мисълта дали няма да я удуши. И вече — край на кошмара. До нощта, когато синът ѝ потропа на вратата да ѝ съобщи вестта, тя беше съпругата на падишаха, майката на принца. Сега беше вече майката на падишаха. Валиде султан!