— Затвори се в стаята си. Реди молитви.
Седна на нещо. Ибрахим остана прав.
— Записвай си в ума всичко, което ти кажа! Става ли?
— Ще го изпълня, падишах!
— Ибрахим!
Разсмяха се и двамата на укора в тона на Сюлейман.
— Първо! — тихо произнесе Сюлейман. — Веднага започни подготовката за пътуването. Ще казваш, че преди да тръгне на следващия си поход, баща ни иска да ме направи наместник на трона и затова ме вика в столицата. Колите на валиде и на Гюлбахар да се подготвят като за дълъг път. Ще трябват коли и за кухнята. Колкото са, да се обзаведат. После, да се направи каквото трябва в Стария дворец и за султанките. Да им бъдат осигурени удобства и спокойствие. За нашия принц и за майка му да има лекари в самия дворец.
— А господарят ни с какво ще пътува? За вас кола…
— Двамата с теб ще яздим на коне.
— Двамата ли?
— Събуди се вече! — усили шепота си Сюлейман.
— Господарят…
— Второ! — отсече Сюлейман. — Като пристигнем в столицата, на брега да ни чака кораб. Да се вземат необходимите мерки за това!
Ибрахим наведе глава.
— Трето! Погребалната церемония на преселилия се в рая наш баща Седим хан трябва да бъде достойна за славата му! Да се дадат указания на главния архитект час по-скоро да му издигне тюрбе на най-подходящото място в Истанбул. Искаме, Ибрахим, на същото място да се построи още и джамия.
— Ще бъде изпълнено!
— Четвърто! Сестра ни Хатидже султан е била при баща ни, преди да умре. Пири паша пише, че тя е тръгнала към столицата. Да се направи всичко необходимо за нейното спокойствие. Пето! — Сюлейман съвсем сниши гласа си. — Ще се изпълни това, което е останало недовършено от баща ни.
Неизпълнено от баща ни!
За бога! Сюлейман отсега жадуваше за война! И то с най-невъзможния враг!
Ибрахим се опитваше с месеци, с години, изливаше цялото си красноречие, но така и не успя да го разубеди. Разгромяването на шах Исмаил, който посегна да убие сестра му Хатидже султан, и унищожението на сафевидската държава се превърна в негова идея фикс. Всеки път, като стигнеха до тази тема, той го прекъсваше с думите:
— Стой и гледай! Като му дойде времето, ние ще заличим тази змия от лицето на земята.
Най-големият враг на Османлиите се намираше на изток. Колко пъти беше шептял в ухото на Ибрахим: „Баща ми допусна грешка, че тръгна срещу мамелюците, преди да е унищожил Исмаил. Вярно, стана халиф на всички ислямски области, но змията все още си стои и съска. И аз ще смачкам тази змия. Това е първата ни мишена!“.
Значи, Тебриз! Сюлейман щеше да се разпростре също като Александър Македонски чак до Индия. „Ще извървя пътищата, по които е вървял завоевателят, чието име си обсебил, Ибрахим, ще видиш!“ — му казваше с присвити очи. Имаше готов план. Просвещавал го беше по цели нощи. „Виж, ще минем оттам. Ето тук ще прекосим пустинята. А през онази долина ще прехвърлим разположените си там сили и ще им излезем в гръб… После ще затегнем примката!“
Беше пресметнал дори колко оръдия, колко кавалеристи, колко пехотинци и коли ще са им нужни.
А пък Ибрахим си мислеше, че истинската опасност се задава към тях от запад. Наумил си беше да сътвори от Османската империя един нов Рим, а от Сюлейман — един нов Цезар. Султан Селим се занимаваше с арабските пустини и не беше забелязал все по-растящата опасност откъм запад. Короната на Рим сега си имаше вече нов претендент: Карл Пети. Кралете свеждаха глави пред него, папата се страхуваше, а той набираше все повече мощ. Подготвяше се и нов кръстоносен поход срещу Османската империя.
— Да, но… — опита се Ибрахим да му възрази.
Сюлейман обаче моментално го парира:
— А какво да правим, Ибрахим? Да чакаме онази змия да хапе до насита Османската империя, да краде сърцата, душите, да създава още повече раздори и разногласия в ислямския свят? Да заровим в земята посегателството върху сестра ни Хатидже султан ли?
— Не… но…
— Шесто! — изброи падишахът. Махна с ръка в знак, че приключват с тази тема. — Ще назначим нашия възпитател Касъм ага за везир. Да се подготви ферманът.