„Виж, това ми харесва!“ — си рече Ибрахим. Касъм ага беше добър човек. Учен, истински порой, море! За осем години беше обучил Сюлейман и самия него на толкова много неща. Благодарение на него Ибрахим вече гледаше по друг начин на земята, на държавите, на балансирането, на сметките. На няколко пъти беше оспорил амбицията на принца относно Изтока. И Касъм ага беше против походите на изток. Поне засега.
— Не бива повече ислям да се противопоставя на ислям! — му беше казал човекът на ухо.
— И седмо! — произнесе Сюлейман с огромно удоволствие. — Това го чуй добре. „Аз, Сюлейман! Син на преселилия се в рая Селим хан, султан Сюлейман! Издавам ферман! Обявявам, че вече освободихме моя роб Паргалъ Ибрахим!“
Помисли, че се задушава. Вдигна ръка към гърлото си. Ето че стана това, от което се страхуваше. Дотук беше неговата вярност. Край на всичко! Изгони ги с четири думи!
„Освободихме вече Паргалъ Ибрахим.“ Ето, това беше всичко. С четири думи всичко на всичко новият падишах заличи и захвърли всичките му мечти. Направи надеждите му на пух и прах.
„За какво ли ми се ядоса? — запита се Ибрахим. — Че му възразих за походите на изток? Сигурно е за това. Не можах да си захапя езика.“
„Паргалъ не е вече роб. Дадохме му свободата… От този момент Ибрахим ага е вече свободен. В моите владения той е с високо вдигната, чак до небесата, глава и ще бъде винаги вдигната.“
Какво?! Какво! Какво!
„Велики Исусе! Пресвета Дево Марийо! Всички светци, не мога да повярвам!“
Видя се проснат в краката на Сюлейман. Неволно пак се прекръсти. Беше се отървал от невидимите вериги, които винаги бяха пред очите му и чието дрънчене чуваше в ушите си.
Това не беше възможно. Не се побираше дори и в представите му. Не можеше да повярва. Беше нещо повече от чудо!
— Господарю! Повелителю!
Посегна да целуне полите на кафтана му, но Сюлейман ги дръпна.
— Още не съм свършил. Да се запише и още: „Мой ферман! Ибрахим ага е вече моят личен секретар! Не го нарекохме везир, но тъй като ще отговаря за Новия дворец и за Ендерун, трябва да му се полага всичко като за везир. Да се направи необходимото за това. Да му се определят съответната месечна заплата, бюджет, седалище. Да му се дадат на разпореждане слуги, охрана, служители. Да бъде зачислен съобразно това на храна от кухнята на двореца…“
Не можа да чуе нататък. Сълза от окото му капна върху ботуша на падишаха.
Жюстиниен, единственият син на рибаря Армано от Парга и красивата Зелжена, е при Османлиите… Ага!.. Боже господи! Какво каза — трябва да му се полага всичко като на везир! Паргалъ Ибрахим ага!
Сюлейман се изправи. Хвана Ибрахим за раменете, вдигна и него.
— Осем години ти ми беше другар, Паргалъ. Видяхме, че беше нещо повече и от това. Нищо не ни липсваше. За приятел те имахме, с приятелство ни отвърна. Научихме те на каквото знаехме, а каквото не знаехме, заедно го научихме. Не допуснахме да се перчим, че ние сме принц, нито пък ти да бъдеш унижаван като роб. Не обявихме, че сме равни, но като те сравнихме с нашите аги и бейове, дойде ден да те поставим пред тях. Разкрихме нашите помисли, разгадахме и твоите мечти. Не скрихме тайните си от теб. Заедно си представяхме бъдещето, когато му дойде времето. Недей да мислиш, че сме забравили първата ни вечер при Плачещата скала. Ето че му дойде времето, Паргалъ, часът удари. Сега е наред осъществяването на мечтите ни. Хайде да те видя сега. Очакваме добра служба!...
Падишахът се обърна, защото сърце не му даваше да гледа опитите на Ибрахим да изрази своята признателност.
— Ще се ръководиш в действията си по предначертаните ни преди осем години намерения. И когато сме си само двамата, недей да се държиш като служител на падишаха, остани си моят приятел, в когото имам пълното доверие, че няма да премълчава това, което е научил. Да знаеш, че в държавата, във властта няма приятел, няма роднина. Пред служителите ми не забравяй, че съм падишахът.
Ибрахим го слушаше и кимаше с глава.
— Сега тръгвай, личен мой секретарю, Ибрахим ага! Имаш много работа. И да изпълниш нарежданията ми незабавно!
Ибрахим за пръв път се оттегли от него заднешком. До днес нито принцът беше очаквал подобно нещо, нито той го беше правил. Никой не му го беше казал, от никого не го беше научил, но сега му дойде отвътре да постъпи така.
— Паргалъ!
Ибрахим вдигна глава и погледна към падишаха. Изведнъж ли беше пораснал? Толкова широки ли бяха плещите на Сюлейман? Такъв ли остър беше погледът му, такава решителна ли беше стойката му?
— Подгони и шивачите! — нареди му Сюлейман. — Да ушият на моя личен секретар кафтани, ризи, дрехи, че да пристигне в столицата облечен в тях.