Хатидже тръсна рамене. Сега не биваше да си мисли за такива неща.
И пак за оня човек разказваше батко ѝ в писмото си. За оня човек, когото наричаше Паргалъ. Нямаше писмо, в което да не го споменава. Що за човек беше? Сякаш беше омагьосал Сюлейман. Дали не беше някой магьосник? И майка ѝ веднъж беше отворила дума за него. Но изкъсо. „Човек, който много е страдал, Хатидже. Дори и да не каже какво е изтеглил, мъката в очите говори какво му е на душата.“
Хафза султан не харесваше каквото и да е така лесно. От девет кладенеца вода докарваха, за да я убедят, че дори еди-коя си прислужница заслужава да бъде одобрена.
Например, като видя Гюлбахар, първо рече: „Висока е! Какво е това? По-добре да я побучат в бостана!“
После пък отсече: „Носът ѝ е вирнат! От такава жена мъж добро няма да види! Жената трябва да е сговорчива, с мек характер. Да посреща думата на мъжа си със сладка дума!“
Хатидже обаче знаеше защо майка ѝ намира Гюлбахар с вирнат нос — тя чисто и просто беше наясно, че пред нея думата ѝ няма да преде. А иначе Гюлбахар си е истинска красавица, за бога. Стройна, здрава. Налетите ѝ бедра обещаваха плодовитост в раждането. И ето на, тя роди.
„Каква късметлийка!“ — неволно въздъхна Хатидже. Нея съдбата я постави на колене, отне ѝ мъжа, в когото се влюби, а Гюлбахар само за една нощ стана любима наложница на падишах.
Тръсна рамене. Не можеше сега да мисли и за Гюлбахар. Реши да определи държанието си към нея, когато дойде, според вида и поведението ѝ.
Истинският проблем беше самият Сюлейман. Как щеше да посрещне завета на баща си? По начертания от него път ли щеше да върви, или според собствените си решения? През цялото време, докато беше принц, той нито веднъж не престъпи бащината дума, нито веднъж не му се противопостави. Кажеше ли му стани — ставаше, кажеше ли му седни — сядаше. Когато Селим развя знамето на бунта против баща си, застана в първите му редици срещу собствения си дядо, без да му мине дори и за миг през ума, че може да му коства живота. Но сега беше падишах. Който е падишах, той издава ферманите.
Реши да не мисли и за това.
Да става каквото си ще!
Султан Селим вече го нямаше. Съдбата дори не го удостои с един спокоен гроб. Могъщият Явуз Селим лежеше скрит под една палатка, като престъпник.
Просълзи се — сети се в какво състояние беше баща ѝ пред прага на смъртта. Моментално скочи от мястото, където беше седнала, и застана права. Какво ѝ каза баща ѝ, като я видя да плаче? „Не плачи! Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче!“
„Боже мой Всевишни!“ — възкликна, обзета от щастие. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Как така преди не беше забелязала тази фина похвала? Ядоса се. „Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче!“
Баща ѝ, който никога не криеше колко много иска тя да бъде смела като Томирис, за пръв път я бе разграничил от нея. Не каза: „Томирис не заплака, не плачи и ти!“. Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче! Не се стреми да приличаш на нея. Ако тя е Томирис, ти си Хатидже. Какво друго значеха думите на баща ѝ, ако не: „Ти доказа, че си по-смела и от нея!“
— Татко! — промълви тя към морето. — Виж, аз не плача! Благодаря ти, татко мой, султане! Нека съдбата да стовари върху острието на меча ми колкото болка, смърт, вероломство има по тоя свят — всичко накуп! Уплаша ли се, живот да няма за плътта ми!
— Господарке султанчице!
Небиле! Милата Небиле! Откога ли стоеше до нея? Само за миг да си променеше физиономията, тя веднага дотичваше и се опитваше да я развесели. Сега обаче тя също ходеше, потънала в мисли. Оттогава. От деня, в който се срещна с Али Челеби.
На колко ли години е, замисли се Хатидже. Небиле вече беше навършила осемнадесет. Кой знае на колко ли пък беше той. Не беше възрастен, но без съмнение между Небиле и него имаше разлика от доста години. Дали беше толкова голяма, колкото между нея и оня човек, за когото се съгласи да се омъжи? Но така или иначе, Небиле си беше вече девойка. Много назад във времето беше останало детството ѝ, когато е възприемала мъжа като някой звяр. Хатидже реши да се занимае с този въпрос.
— Какво каза, мила?
— Стори ми се, че чух да казвате: „Не заслужава“. Натъжи ли ви нещо?
Ах, това дете! Ах, това красиво и свежо като зюмбюл момиче! Как ѝ се искаше да бъде на нейните години и като нея недокосната, неомърсена. И да не беше погубила своя Поен славей.