Усмихна се.
— Не знам. Изглежда, не си ме чула добре. Нали се взираме в пътя, очакваме нашия батко, сигурно съм казала нещо от рода на: „Хайде, идвай си вече! Нямам вече търпение.“
Небиле се засмя лъчезарно. Щом нищо не тревожеше султанката ѝ, тя също нямаше за какво да се измъчва.
Хъдър ага размахваше ръце и тичаше запъхтян право към шадравана.
— Пристигат, султанке! Принц Сюлейман хан пристига!
Хем тичаше, хем сочеше някъде към морето.
Той знаеше, че падишахът е починал и че този, който пристига, е новият падишах, но Хатидже го беше предупредила най-строго и той сега се правеше на непосветен.
Хатидже присви очи и погледна натам. Забеляза на отсрещния бряг да се струпва навалица.
— Сигурен ли си, Хъдър ага?
— Погледнете точно натам, вдясно! — От мястото, към което сочеше, се виеше пушек. — Изпратих един от моите хора в Юскюдар. Трябваше да запали огън още щом ги забележеше. Огънят пламна. Пристига. А виждате ли струпването покрай онази, черната галера? Качват се на кораба.
Хатидже направо щеше да литне към платната му.
Да вървим тогава, Хъдър ага. Да посрещнем нашия повелител на брега и да му целунем ръка.
— Ето го Истанбул, Ибрахим! Сърцето на Османската империя и на ислямския свят!
Той стоеше изумен от великолепието, което се разкриваше пред очите му. „Короната на Източна Византия! — добави си наум. — Градът на император Юстиниан, на чието име мама ме кръсти Жюстиниен! Градът на императрица Теодора.“
Застанали върху склоновете на Юскюдар, те съзерцаваха града от седлата на конете си. Нямаше как да не се удивят пред очертанията му — той сякаш беше потопен и изваден в златната баня на есенното слънце. Между двата му бряга като син морски поток игриво трепкаше и проблясваше сияние от светлина. Видя на отсамния бряг проточилия се от край до край успоредно на възвишението зид и цял настръхна. Крепостните стени! Стените на Византия, за които му разказваха още в детството рибарите в своя подслон, а той все не можеше да проумее как са ги прескочили Османлиите, като са били толкова високи. Стените на Византия! „Вярно, как ли са превзели тези стени?“ — зашепна си наум. Моментално реши, че не трябва сега да мисли за това. Нямаше никакво намерение да засенчва възторга, който пораждаше в душата му разстлалата се пред него величава картина.
Обагрени във всевъзможните тонове на зеления цвят, пред тях се простираха хълмове и възвишения, обгърнати от великолепието на златистия блясък. Пъстрото веселие, което създаваха приветстващите есента със своите златистожълти почти до ръждивочервени листи дървеса, увенчаваше величественото кубе точно на отсрещния хълм. От двете му страни се извисяваха две минарета. Имаше обаче нещо странно. Или сградата стоеше като чужда за минаретата, или минаретата — на внушителната сграда под гигантското кубе.
Падишахът проследи накъде гледа Ибрахим.
— Айя София…
Ибрахим настръхна. Безсмъртната базилика на Исидор от Милет и Антемиос от Тралес…
Сюлейман се престори, че не е чул своя запленен от картината пред очите си личен секретар:
— Спомен от Византия. Прадядо ми Мехмед хан я превърнал в джамия.
За миг повя хлад, набързо ги облъхна и двамата. Единият — преливащ от трепет да препаше ятагана и да седне на престола. Другият — омаян от чудото на своя дори несънуван възход и от разпрострялата се пред очите му картина. „Хей, сине на рибаря Армано! — възкликна наум. — Отсега нататък твоят дом е тук. В Златния град на Османската династия, изникнал от пепелищата на Източната Римска империя! А ти вече си истински османлия. Не го забравяй! Любимият доверен приятел на османския падишах!“
В един момент падишахът срита коня с пети и се отдалечи от него. Ибрахим видя, че изчаква да се изравни с идващия подире им кортеж от коли. Сюлейман първо целуна ръка на Хафза султан. После подкара коня към колата на Гюлбахар. Задната завеска се повдигна, младият падишах взе нещо, което му подадоха оттам, и го вдигна високо във въздуха. Едно бебе размаха малките си ръчички и крачета.
— Моят принц! — извика с все гърло Сюлейман.
При вида на невръстния принц в ръцете на баща му стражите и прислужниците нададоха възторжени викове. Не спираха да скандират: „Да живее падишахът!“. Нямаше още официално съобщение, но всички отдавна се бяха досетили защо санджакбеят пристига в Истанбул с толкова голяма свита.
Султан Селим се беше преселил в райските владения, а принц Сюлейман беше станал падишах. Престолонаследникът можеше да пристига в Истанбул единствено заради своето коронясване, щом пътуваше заедно с валиде, любимата наложница, пеленачето принц, довереника…