Когато Сюлейман вдигна високо във въздуха детето, гъмжилото наоколо викна с радост:
— Да живее, да пребъде!..
За всеки церемонията по коронясването означаваше отплуване към нови хоризонти с вдигнати платна. Своите служители в санджака, от които беше останал доволен, новият падишах можеше да назначи на нови служби в столицата. Всеки си мислеше, че поне при разпределянето на тримесечните заплати ще се падне дял и на него.
Падишахът поведе коня си натам, където стоеше Ибрахим. За да му покаже бебето, той отново го вдигна високо нагоре.
— Гледай, Паргалъ! Погледни моя Мустафа, истински акробат! Погледни наследника на моите владения, виж смелия ми принц!
Ибрахим също се присъедини към неговия възторг и викна:
— Да е дълъг животът и на бащата, и на принца!
А после нададе оня вик, който в детството си често чуваше по склоновете на Парга:
— Уррраааа!
При всеки друг случай по-старите бойци, които придружаваха Сюлейман, най-малкото нямаше да посрещнат добре приветстването на малкия принц с такива гяурски възгласи. Но сега не им обърнаха внимание. Тях какво ги засягаше, щом Сюлейман хан си мълчи, когато поздравяват неговия принц с такива крясъци!
„По дяволите!“ — изруга Ибрахим. Откъде му дойде наум точно сега този християнски вик за атака? Даде си сметка колко е сгазил лука. Ето че щом му кипнеше кръвта, не можеше да се отърси от тези си навици. Но вече беше късно да се разкайва. Трябваше веднага да направи нещо.
— Пожелавам — викна срещу навалицата — принц Мустафа хан да се присъедини към армията на безсмъртните. Нека принцът да препуска с коня си по пътищата на завоеванията също като дедите си и като баща си, нашия господар Сюлейман хан!
— Амин, амин!
— Да даде Аллах на нашия господар и на нашия принц дълъг, дълъг живот!
— Амин, амин!
Надяваше се поне малко да е пооправил нещата. „Това е втората ти грешка! — си каза. — Най-напред се прекръсти пред Сюлейман. И то два пъти. А сега се издаваш за втори път!“
Ненадейно си даде сметка, че цели осем години те двамата със Сюлейман си бяха приказвали стотици часове, бяха споделяли мисли за всяко нещо, но никога не бяха засягали темата за вярата. По-точно — принцът никога не я беше подхващал. Например никога не го беше питал: „Ти стана ли мюсюлманин?“ Вероятно не беше сметнал за нужно, тъй като се знаеше, че по принцип девширметата са помохамеданчени, но все пак не го ли интересуваше какъв е?
Когато кортежът на принца с трите тугри слезе на брега, навалицата нарасна още повече. Мъжете, които разбраха, че конникът, изправен величествено върху жребеца си най-отпред, е синът на султан Селим — принц Сюлейман, заприиждаха от хълма като порой. Жените подаваха глави иззад дръпнатите завеси и викаха:
— Да живее дълго принц Сюлейман!
XLV
На пристанището ги чакаше черна галера. Цял куп мъже с къси панталони и червени елеци, облечени на голо, застанали до мачтите или по въжените стълби, с протегнати напред десни ръце скандираха:
— Да се множи славата на Сюлейман хан!
Падишахът поздравяваше народа, който все още не знаеше, че е дошъл в столицата за коронясването.
Ибрахим се огледа крадешком. По лицето на Сюлейман грееше такова изражение, че и на него му се прииска да закрещи като луд, да го запрегръща. „Ето, аз съм Александър! — си каза. — Аз съм Цезар! Аз съм султан Сюлейман!“
Пръв на галерата се качи Сюлейман, след него — Касъм ага, когото падишахът реши да назначи за везир, а третият беше Ибрахим.
Сюлейман му направи знак с очи: „Ела!“ Тръгнаха към капитанската каюта. Отсреща Истанбул ги очакваше като нагиздена невеста. Морето се диплеше, надигаха се вълни, то сякаш разбираше, че се ражда нов завоевател. Подхвърляше към бордовете на галерата леки талази с бяла пяна, нашепваше на падишаха: „Добре дошъл!“
Харемът и натоварените с багаж коли останаха на брега. Конете — също. Щяха да ги превозят на другия бряг с шлепове. Малко след като взеха на палубата Хафза султан и Махидевран Гюлбахар хатун заедно с придворните, капитанът, който ги посрещна, извика с мощен глас:
— Прибери такелажа!
Моряците се разтичаха. Друг мъжки глас му отговори:
— Такелаж — прибран, капитане!
Капитанът отново изкомандва: