— Десен на борд!
Над главите им се разнесе топуркане:
— Десен на борд, капитане!
Ибрахим видя отгоре да се развява на вятъра червеният флаг с трите бели полумесеца.
— Пълен напред!
Гласът на капитана още не беше заглъхнал, когато моряците извикаха в един глас:
— Велик е Аллах!
Галерата се полюшна. Не след дълго носът се обърна на югозапад. Сега величественото кубе на „Айя София“ беше точно срещу тях.
— По греблата!
Гласът на капитана отекна на три-четири места:
— По греблата! По греблата! По греблата!...
В пристанището греблата стояха вдигнати право нагоре, при тази команда се потопиха в морето.
Облегнат на перилата, Ибрахим наблюдаваше как греблата заедно разпенваха водата, потъваха в нея и пак изплаваха. Внезапно завиха рязко на запад.
— Греблата десен на борд!
Сега дочу греблата да разцепват водата от другата страна на кораба.
„Господи, в приказка ли живее твоят слуга? Или в някакъв сън?“
Подпрян с ръце на перилата, падишахът се взираше в морето.
— Ибрахим! — повика го той.
Строените зад Сюлейман аги, бейове и възпитатели впиха погледи в него. В очите им съвсем открито се четеше завист: „Пак ли този европеец!“.
— На вашите заповеди, господарю!
— Ела де, ела при мен!
Ибрахим обърна гръб на ревнивите погледи и отиде при падишаха. Подпря и той ръце на перилата. Сюлейман му посочи отсрещния хълм.
— Виждаш ли онази горичка? Дето се катери по хълма почти от самия бряг право нагоре към „Айя София“?
— Да, а на брега има крепостни стени.
— Ето, точно там. Нашият дворец е зад тези стени.
— Дворец ли, господарю?
— Да, дворецът, прадядо ни Мехмед хан заповядал строежът му да започне веднага след завладяването. Дядо ни Баязид хан го разширил. Какво е направил баща ми — не знам. Защото от препускане по бойните полета не му остана много време да седи в дворец. Ето там е и сърцето на Османската империя. Вече и ти ще живееш там, заедно с нас.
Като се кажеше дворец, Ибрахим си представяше нещо гигантско, а сега едва различи сред горичката почти незабележимите постройки. „Турци!“ — възкликна си наум. Беше започнал вече полека-лека да разгадава техните потайности. Не си падаха по блясъка у човека. Например Сюлейман. Сякаш не той, а някой друг отиваше в този момент да седне на престола. Беше облечен в съвсем обикновен кафтан. Единствената му показност беше перото в предната част на шапката, украсено с един ослепителен изумруд, голям колкото човешка длан. Но станеше ли въпрос за държавата, те се надуваха и важничеха колкото се може повече. Правеха всичко необходимо, за да демонстрират мощта и непобедимостта на империята, за да ѝ придадат невероятна пищност и величие.
Неволно погледна към своя връстник, който промени целия му живот. Прибра един роб, който прокарваше бразди между лозята, засяваше тръстика и по три пъти на ден проверяваше дали гроздето е узряло, прибра го и го доведе ето докъде. Премрежи очи с признателност и промълви:
— Господарю! Вашият слуга се чувства безпомощен да изрази огромната си благодарност!
— С вярна служба и преданост, Ибрахим ага! — едва забележимо се усмихна Сюлейман. — Ха, междувременно шивачите са си свършили добре работата! Този кафтан от черна тафта страшно ти отива!
— Господарю!
— Само не разбрах защо са оставили края на саръка ти да виси отзад на тила. Не са го затиснали добре и затова се е измъкнал, така ли?
— Не, господарю, стана по мое желание!
— По твое желание ли? — учудено го погледна Сюлейман.
Краят, който излизаше отзад, беше извезан с малки червени фигурки, имаше и пискюл и се спускаше към рамото. Северният вятър не спираше да развява опашката на главния секретар.
— Ако не ви харесва, веднага ще ги накарам да го навият отново.
— Неее! — вдигна ръка падишахът. — Промяна е! Мога да кажа, че дори е красиво. Но ще ти лепнат прякора „опашатия“, така да знаеш!
— Да го лепнат! — сви устни Ибрахим. — И без това няма да ми е за пръв път. Нали откакто сме на разположение на господаря, ме наричат „Европееца“.
— Чух, чух. Ех, какво да се прави! Не е лъжа. Истински европеец си! Не се сърди.
И бездруго не се сърдеше. Замълчаха.
— Успя ли да се ориентираш в посоките? — ненадейно попита Сюлейман. — Натам е север. Там Босфорът се влива в морето. Там е и земята, на която за пръв път станахме санджакбей.
Ибрахим погледна натам. Минаваха покрай някаква бяла кула насред морето.
— Безпредметно е да ти го казвам, но наляво от нас е юг.