Югът! Съзнанието на Ибрахим за миг се замъгли. Юг! „Пътят към моя дом!“
— Поема към Мраморно море — продължи падишахът. — Към Егейско море, към островите…
Оттам се спускаше към Бяло море. С кораб като този и при добър попътен вятър като нищо можеше да се стигне до Парга за по-малко от двадесетина дни — само да завъртиш руля на запад.
Парга! Ах, Парга!
— Какво има? Изведнъж се отнесе нанякъде?
Гласът на падишаха опомни Ибрахим. Никога не беше крил чувствата си от него, пак нямаше да ги премълчи.
— Това море — прошепна, загледан на юг, — ме грабна и за миг ме отведе у дома. Чух гласа на майка си. Видях баща си, качен върху скалите, да размахва ръце оттам. Парга видях!
— Абе човек никога не знае, Ибрахим ага! Току някой ден наистина ще ги видиш! Но запомни вече това: ето там е твоят дом! Онзи дворец сред гората. Ти вече не си Жюстиниен, синът на рибаря. Ти си Паргалъ Ибрахим ага, личният секретар, любимецът на султан Сюлейман!
Кимна с глава. Да, това беше. Паргалъ Ибрахим. Ибрахим, който живееше в дворци. Ибрахим, който душа даваше да види довелия го в тази мечта свой връстник, по-велик завоевател и от Александър, и от Цезар.
— Ах, скъпа моя сестрице!
— Моля?
— Нали понякога ти споменавах „Хатидже така…“, „Хатидже иначе…“!? Сестра ни, султанката, излязла е да ни посрещне, Ибрахим ага! Виж великия везир с грамадния сарък! А изправената до него стройна тополчица е моята сестра. Моята Хатидже, на която шах Исмаил устрои капан!
В същото време Сюлейман се замисли кое ли е това момиче до нея. Сигурно Небиле, за която му пишеше в писмата си. Небиле, която беше приела под свое покровителство като сестра, даже като свое дете. „Как си личи, че сме една кръв! А ние пък не се ли привързахме към този Паргалъ, хайде, да не кажем като към брат или дете, но като към другар, като към приятел?“
Падишахът гордо ѝ помахна два пъти.
— Само имай търпение, Хатидже! — продума тихо, но Ибрахим го чу. — Само да бъда коронован и да препаша ятагана, да почета центъра на духовността Еюб султан джамия, че да видиш тогава как батко ти Сюлейман ще довърши оставените наполовина работи на баща ни. Как ще хвърли в краката ти главата на змията Исмаил! Ще го видиш и ти, и целият свят!
Знаеше, че Ибрахим е против похода на изток и затова се обърна да го погледне. По лицето на падишаха играеше закачливо-злобна усмивка.
Хатидже прекоси горичката, крепостните стени на Сарайбурну останаха зад гърба ѝ. Когато слезе на пристанището, великият везир вече отдавна беше там. Пири Мехмед паша я уважи с поклон. Хатидже също го поздрави почтително и по достойнство.
— Слава богу! — прошепна пашата. — Господарят пристига.
И бездруго, докато тичаше насам, Хатидже благодареше на всяка крачка. Стигна до пристанището с трепет в душата: „Идвай, братко смел! Идвай, мой Сюлейман хан! Идвай, братко мой!“
От колко ли години не го беше виждала? Осем ли, десет ли? Тогава беше младеж. Току-що бяха започнали да му растат мустаците. Сигурно е станал голям мъж. Никога не го беше виждала с брада, нали на принцовете им забраняваха да пускат бради. Дали сега си я беше пуснал? Дано не се е бръснал от момента, когато е получил вестта за смъртта на баща ни. Кой знае колко много щеше да му отива брада?
Галерата приближаваше. Вдигнато беше само платното на носа. Но алено-зелените флагове се развяваха на воля.
Бяха подминали Девическата кула.
Тя се замисли дали трябваше веднага, още тук, да му предаде бащиния завет.
Ами ако го видеха и другите?
„Нека го видят! — си каза. — Та да не би хората да се втурнат да питат падишаха „Какво е това?“. Кой би се усъмнил в нещо, което си подават брат и сестра? Сюлейман трябваше да го прочете час по-скоро! Така беше поръчал баща ѝ.
И все пак явно не беше уместно още слязъл-неслязъл от кораба, да пуска нещо в ръката на падишаха.
— По дяволите това „уместно“! — промърмори Хатидже. — Цял живот ли ще ме преследва!
Вятърът развяваше и нейния ешарп, и ешарпа на Небиле. Сигурно това се случваше и с цялата редица от придворни дами отзад. Тя беше заповядала всички момичета, до една, да слязат на пристанището.
Ако пристигаха майка ѝ и Гюлбахар, те веднага щяха да ги обслужат.
С изключение на Небиле.
Тя беше душата на Хатидже, нейната довереница. Само тя можеше да остане при нея.
Като че ли Небиле усети, че мисли за нея, защото весело изчурулика:
— Все едно лети!
Ако Хатидже не я беше хванала, непременно щеше и да плесне с ръце.
Но така си беше, галерата с черния корпус все едно летеше. Греблата от двете ѝ страни в един и същи миг се вдигаха, в един и същи миг се спускаха и разцепваха морето, сетне разпръскваха вода навред и отново се вдигаха.