— Батко ми! — възкликна ненадейно Хатидже.
Беше го забелязала.
— Батко ми Сюлейман!
Забеляза, че великият везир също гледаше натам.
— Нашият господар!
Боже господи, колко е величествен! И какви широки плещи имаше батко ѝ! Стиснал с две ръце перилата, той се взираше към тях. Хатидже не можеше да различи дали има брада по скулите си. Предположи, че дори да си беше пуснал, тя все още щеше да е много къса. Вълните повдигаха и спускаха галерата, от голямата му шапка ту припламваха на слънцето, ту гаснеха зелени отблясъци. Вероятно Сюлейман си беше прикрепил към накита над челото зелен изумруд.
Галерата приближаваше.
С вдигнати гребла корабът започна да маневрира, за да пусне котва в пристанището. Вече можеха да се чуват подвикванията на моряците, командите им.
Сега Хатидже успя да разгледа батко си по-ясно.
Аллах! Колко… колко… не, не приличаше на баща си. Освен сключените вежди, не беше взел от баща си нито една черта. От дете го помнеше все такъв. Очите му бяха дръпнати, като изписани с грим. Не си беше бръснал брадата. Въпреки това лицето му грееше. Когато ѝ го описваше, Хафза султан все казваше: „Сюлейман се е метнал на моя баща. Същите блестящи очи на Менгли Гирай!“
Нещо я сви под лъжичката. В този момент Хатидже разбра защо майка ѝ не казваше: „В очите прилича на мен“. Мъжката рожба трябваше да прилича на мъж. За жената нямаше нито място, нито име. „А носът и устните Сюлейман е взел от свекър ми Баязид хан.“
На кого приличаше Хатидже — това не беше важно. Тя обаче винаги беше искала да прилича на майка си.
Галерата зави още малко и тогава го видя.
Кой беше този? Зад Сюлейман имаше строени в две редици хора. Този човек обаче стоеше до батко ѝ.
Беше по-висок от него. Като върлина!
„Това трябва да е той — възкликна в себе си Хатидже. — Робът Паргалъ, от когото не можеше да се нахвали в писмата си.“
Как се казваше, не можеше да си спомни.
Дали е красавец?
Ядоса се — защо се питаше такива неща? Какво я засягаше? Ако е красив, да си е красив, ако не е, да не е! И да беше красавец, какво от това?
Нищо обаче не ѝ пречеше да погледне. Какво е това? Грамадна пеперуда ли хвърчи зад главата му?
Присви очи и го погледна.
Чалмата му се е развързала. Отвътре я напуши смях, въпреки цялата и мъка и тревога. Шапката на батковия ѝ любимец всеки момент можеше да хвръкне.
Кой знае колко ли смешен беше?
— Кой е нашият господар?
Какво?
Въпросът на Небиле я накара да подскочи.
— Моля, скъпа?
— Кой е господарят? Кой от двамата, които стоят един до друг, е нашият господар, принцът?
Момичето имаше право. Единствено накитът с изумруда на шапката отличаваше Сюлейман от другите. Другият, естествено, нямаше нищо на шапката си.
И двамата бяха величествени и горди.
Дори оттук се виждаше, че са връстници.
Единствената разлика помежду им беше брадата по скулите на Паргалъ. Беше черна и тънка.
Дали му отиваше?
Пак се ядоса. Но ето на, отиваше му.
— Онзи отдясно — пошушна на Небиле. — Същият, от шапката на когото хвърчат светкавици. Това е моят брат. Сюлейман хан!
— Аха! А другият кой е, султанчице?
— Кой? Този до господаря ли? Не знам. Сигурно някакъв негов служител. Колко е смешен, нали? — прошепна на Небиле. — Забелязваш ли, чалмата му е тръгнала да се размотава.
Не знаеше защо постъпи така. Веднага почувства този човек като враг. И като че ли му отмъщаваше за нещо, когато го показа на Небиле в комична светлина.
Но защо, защо го направи?
XLVI
Посрещането стана точно така, както искаше. Простичко. Радостта и веселието никак не подхождаха за опечалените деца.
Пръв коленичи пред Сюлейман Пири Мехмед паша.
— Да сте жив и здрав! Аллах да ви даде дълъг живот, повелителю!
После се втурна Ахмед паша, чиито очи играеха на вси страни.
— Славни господарю!
Той понечи да целуне ръка на Сюлейман, който беше връстник с внука му, но падишахът го потупа по ръката и се дръпна.
Още като дойде в двореца, Хатидже усети, че този човек се е побъркал да измести Мехмед паша. Един ден Ахмед паша намери начин да се присламчи до нея в градината и да ѝ пошушне: