— Султанке! Страхувам се, че се пренебрегва подготовката на погребална церемония, достойна за славата на преселилия се в рая наш падишах.
Шпионираше великия везир.
— Кое ви наведе на тази мисъл?
— Всичко. Колата, която ще вози господаря… Как да го кажа. В Чорлу е изпратена най-обикновена кола. Все едно са казали, ами намерете там каква да е кола и пъхнете в нея мъртвеца.
— Паша, ние пожелахме да бъде така!
Той се сконфузи, но успя да не се издаде:
— Дори още не е решено къде ще бъде погребан. А пък…
— И това го заповядахме ние. Вечният дом на нашия баща ще бъде определен от нашия господар падишаха, след като пристигне в столицата. Мислим, че така е най-уместно.
— Ах, естествено — поклони се пред нея човекът. — Измислили сте най-удачното.
Хатидже не помнеше да е виждала друг път толкова лицемерен, толкова двуличен човек. Обзе я радост, че Сюлейман не даде да му целуне ръката. „Еее! — каза си наум. — Нали все пак е султан Сюлейман, синът на Селим хан! По очите познава човека. Личи си, че не е харесал Ахмед паша!“
Сюлейман обезателно е познал по очите и онзи, високия като върлина, дето не се отделя от него. Дали беше чист човек?
Хатидже се смая. Сама се смъмри: „Аллах! Какво съм се размислила? Защо този човек със смешната шапка и черната брада ми човърка из мозъка така!“. Слава богу, „върлината“ беше изчезнал някъде сред навалицата.
Сюлейман си проправяше път към нея през бейовете, които се надпреварваха да се докоснат до ръката му, до полите на кафтана му.
— Хатидже султан! Скъпа сестрице!
Тя също вървеше през хората към батко си, видя и другия да идва на крачка зад него. Цялата се разтрепери, поклони се. Дръпна за ръката и Небиле да се наведе.
— Господарю! Желая ви благодатно и щастливо царуване!
Аллах, какъв великолепен мъж беше станал Сюлейман!
Такъв трябваше да бъде падишахът. Величествен, строг. Когато е нужно, да гледа така ласкаво, като сега. Където попадне погледът му, да пламва.
— Колко си пораснала, сестро султанке!
Пораснала ли? Разбира се, че ще порасне. На двадесет и четири години — и вече вдовица! Жена, която е погребала в земята един съпруг и един любим!
— Господарю! — продума, без да се изправи. — И вие… И Вие изглеждате великолепно!
Ненадейно видя пред очите си ръка. Сюлейман искаше да му целуне ръка ли? Посегна с намерение да я хване и да го направи, но разбра, че не това имаше предвид брат ѝ, а да ѝ помогне да се изправи. Зарадва се: „Ето това, ето това е моят батко Сюлейман! Моят нежен батко!“. Как можеше човек с толкова нежна душа да се впрегне с такава остра скала като Гюлбахар? Хатидже изобщо не го побираше в мозъка си.
Изправи се и го видя. Зад гърба на брат си. За миг кръстосаха погледи, впиха очи в очи. Неговите бяха съвършено черни. Две черни очи под извити като лък вежди. Миглите му… с извит като стрела връх. Брадата — нито толкова малка, нито голяма. Устните…
Хатидже изведнъж се потресе. „Какво правиш?“ — обади се вътрешният глас. Пред очите ѝ оживя лицето на Фехим Челеби, влюбените му погледи. — Какво правиш? Потъпкваш паметта на едно толкова скъпо същество? Не те ли е срам, като нищо ще вземеш да възкликнеш колко е красив!
Но… но така беше! Красив беше! Откъде накъде това, че намира някого за красив, да е предателство към Пойния славей?
Сюлейман не знаеше какво прави Ибрахим, но улови погледите на Хатидже, с които тя го измерваше от глава до пети, а същевременно се мъчеше да не се издава. Отстъпи малко встрани.
— Това е моят личен секретар. Бях ти писал, Хатидже. Паргалъ Ибрахим!
Хатидже сведе очи и се задоволи да отвърне само с лека усмивка.
— Паргалъ, а това е нашата единствена сестра, скъпата ни султанка Хатидже!
— Султанке!
С крайчеца на окото Хатидже го видя да прави поклон. Последваха и приветствените му слова:
— Желая да изкажа щастието, което изпитвам, от оказаната ми чест да се запозная с високо ценената от нашия господар султанка — неговата сестра!
„Олеле, какви са тези купища от приказки! — помисли си Хатидже. — Лицемер. И този е лицемерен като другите. То не било чест, то не било щастие! Предварително е научил наизуст какво трябва да каже. С такива приказки, значи, е омаял моя батко Сюлейман!“
Хвърли му поглед, изпълнен с досада, дори и с обида. И точно в този момент видя онова нещо, дето висеше зад саръка му. Ето че ѝ се удаде удобният повод да го унизи, да го обиди. И с най-високомерното си изражение му подметна:
— Саръкът ви! Ще вземе да се размотае, ще останете гологлав!