Ибрахим изобщо не се трогна. Напротив, отвърна ѝ с усмивка:
— Не, султанке! Навит е здраво за шапката. Само че аз пожелах да оставят края му така.
„Я го гледай, привлече вниманието и на Хатидже султан!“ — си рече Сюлейман и веднага се намеси с няколко думи, за да разпръсне надвисналия хлад.
— Както и да е! — погледна към брат си Хатидже. — Имаме толкова много работа, а сме седнали да се занимаваме как е замотан някакъв си сарък!
Охо! Охо! Охо!
И Сюлейман, и Ибрахим си помислиха в един и същи миг едно и също нещо. Хатидже султан беше буре с барут.
Но и двамата нямаха идея защо постъпи така. Падишахът веднага посочи момичето до нея:
— А това трябва да е Небиле ханъм, за която ми разказваше.
Небиле моментално коленичи, наведе глава с почит:
— Господарю!
Навалицата изведнъж се разпръсна.
— Хатидже!
Майка ѝ! Хафза султан се спусна към дъщеря си, от години не я беше виждала. Точно както я помнеше. Хафза султан не вървеше, тя просто летеше.
— Валиде!
Хвърлиха се в прегръдките си една в друга. Подушиха се. Може би щяха дори да се разцелуват, но един друг глас ги стресна:
— И аз съм тук!
— Гюлбахар!
Двете жени размениха ледени погледи. За да замаже положението, Хатидже попита:
— Ами Мустафа? Къде е?
— Идва! — намеси се Сюлейман. — Ето го моя юнак, моя Мустафа!
Хатидже взе момченцето от бавачката му и в един момент бебето скри Хатидже и Сюлейман от очите на другите. Тя не закъсня да се възползва от удобния случай и набързо му пошушна:
— Баща ни пожела да ти предам нещо. Много е важно и спешно. Тази нощ. Ела при цветята!
След вечерната молитва Хатиже слезе в градината с цветята. Сюлейман още го нямаше. „Дано и оня човек да не се лепне подире му“ — си рече наум. Лицемер такъв!
Това място беше скривалището от тяхното детство, където двамата със Сюлейман се криеха доста често. Изпратеха ли ги на гости при дядо им, с тях тръгваха толкова пазачи, наложници и слуги, че не можеха да си поиграят до насита. Сюлейман откри това място. Паднеше ли им случай, бягаха, скриваха се между саксиите, по-високи и от тях, и се преструваха, че не чуват как наложниците ги търсят и викат. Щом всички се оттеглеха, макар и само за по веднъж, хукваха презглава по надолнището с разперени ръце, докато най-накрая ги хванеха.
За тези гонитби постъпваха пред дядо им дори и оплаквания. Султан Баязид приковаваше в тях вече избледнелите над подпухналите си бузи очи и наужким им се караше:
— Никога повече! Да не дава Аллах нещо да ви се случи! Никакви такива бягства и криеници! Казвайте, да видим къде се криете?
И двамата мълчаха. Не си издадоха тайната. Никога.
И сега отново градината с цветята щеше да бъде свидетел на тяхната тайна, тайната на зажаднелите за обичта си брат и сестра.
Ами ако оня човек дойде с него, какво ще прави?
Наистина, какво трябваше да направи?
Хатидже вдигна рамене. Започна да се дразни от този човек. „Не, дразня се от себе си! — промърмори. — Защо току се присещам за него?“
Сюлейман дойде сам. Поне влезе сам сред цветята. Без въобще да се замислят дали е редно или не, те се прегърнаха. В силните обятия на брат си Хатидже изпита неописуемо щастие. Сюлейман се зашемети от уханието на сестра си.
— Жалко, че не разполагаме с повече време. Защо поиска толкова тайнствена среща?
Хатидже се обърна гърбом. Извади от пазвата си скрития там малък пакет.
— Ето, заради това!
Падишахът погледна туграта върху кожения калъф в ръцете на сестра си и сърцето му се сви. Това беше печатът на баща му.
— Татко го написал, когато разбрал, че е болен. Скрил го на едно място в покоите си. Щял да ти го даде, като му дойде времето. Като отидох при него, той ми пошушна на ухото къде е това място. И ми каза: „Вземи го, преди да го намери някой друг. Дай го на падишаха! Това е заветът ни към нашия син, падишах Сюлейман хан!“. Никой не знаел. Дори и Пири паша.
Сюлейман взе калъфа. Изуми се, като видя, че печатът е разчупен.
— Но това е отваряно!
— Поиска и аз да го прочета — потвърди с глава Хатидже. — Ако станело нещо с теб, трябвало и аз да го знам.
Сюлейман дръпна сестра си към входа на градината с цветята. Можеше да го прочете единствено там, под мъждивата светлината на факела.
— Хайде, отвори го.
Отвори калъфа. Веднага позна почерка на баща си:
Писмото започваше така:
Сюлейман! Хане, сине мой! Соколе мой!
Щом четеш тези редове, значи му е дошло времето! Да ти е честито властването като падишах! Добре запомни това, което ще ти кажа сега, защото то ще ти показва пътя на твоето служене в името на Великата Османска империя. Ако вървиш, както ти кажа, ще си изпълнил думата на баща си. Ако кажеш: „Не! Аз съм вече падишахът! Ще постъпвам както си знам!“ — твоя работа!...