За миг Сюлейман вдигна глава и се взря в очите на Хатидже. Тя търпеливо чакаше да го изчете.
…Сега ще ти казват, сине мой падишах, покойният ти баща допусна грешка. Не успя да приключи със Сафеви шах. Превзе трона, но подари живота на Исмаил. Това дело легна на вашите плещи. Докато този Исмаил си стои така, докато врят и кипят размириците със Сафевидите, за Османската империя няма спокойствие, за ислямския свят няма мир. Нещо повече, нека се знае какви престъпни планове скрои Исмаил, за да убие вас и почитаемата султанка. Не е известно дали утре няма да направи същото. Наложително е в най-скоро време да се нападне Исмаил. Глупака ще бъде хванат тъкмо сега, защото няма да предполага, че толкова скоро след короноването си вие ще тръгнете срещу него…
„Точно както мисля и аз!“ — рече си Сюлейман. Естествено, разсъждаваха по един и същ начин. В писмото обаче баща му сякаш не защитаваше тази позиция, усещаше го.
…Тогава така се налагаше, така направихме, хане, сине мой! — продължаваше султан Селим своето писмо. — Какво ли не направихме заради родово съперничество, заради различия в религията, във вярата. Двамата с Исмаил погубихме толкова много хора. А и на двамата не ни беше по силите. Каквото стана, стана между хора от един и същи корен, от една и съща вяра. Много жертви имаше, Сюлейман. Ако се запиташ защо оставих Сафеви и се обърнах срещу мамелюците, постъпих така, защото пак така се налагаше. Това значи, че Всемогъщият Аллах пожела знамето на Халифата да се развява от Османската династия. И обърна пътя ни натам. Тогава си казахме, че като свършим и тази работа, ако Исмаил продължава да сее раздори, ще го нападнем…
Еее, това пък какво означаваше? Да не би умът на баща му да се беше помрачил от болестта, от високата температура, от страданията, които е понасял?
…Но не стана така, сине! Като получихме Халифата, Исмаил изпрати посланици до нас. Съобщаваше ни, че със завладяването на Египет ние сме спечелили и званието владетел на свещените градове. Не може така, ние не сме владетел, а само слуга, ние сме човек, който не дава да се чете такава проповед в негова чест. Този път Исмаил ми съобщи, че сега сме станали Александър и че отсега нататък няма да повтаря всичко онова, което е ставало между нас. „Иди в твоята страна, и аз ще отида в моята. Да не проливаме кръвта на мюсюлманите помежду ни. Ще изпълня всяко твое желание и всяка твоя цел“… — така ми пишеше.
— Даааа! — отрони Сюлейман неволно. — Ибрахим трябва да прочете това. Ето че баща ни, също като нас, му няма доверие!
…Не се напада този, който иска милост. Да си отваря очите и ушите. Ако си държи на думата, ако не продължава да сее раздори, моят завет е, че трябва да обърнеш поглед на запад, Сюлейман…
Какво? В този миг Сюлейман не повярва на очите си, запремята пергамента в ръце, вдигна го срещу светлината. Грешно ли го прочете? Не! Баща му дори беше добавил:
…Истинският враг на Османската империя е вече на запад!...
Боже господи! — възкликна в себе си Сюлейман. — Сякаш говореше Ибрахим!
…Там, сине, се е появил един човек. Казва се Карл. Дали майка му е била луда, дали баща му, не знам, така се говори. Трябва да внимаваш с него. Започнал е да събира всички крале под неговите си разпореждания…
Неволно си преповтори думите: Там, сине, се е появил един човек. Казва се Карл. Дали майка му е била луда, дали баща му, не знам, така се говори. Трябва да внимаваш с него. Започнал е да събира всички крале под неговите си разпореждания.
Не можа да продължи. Това не му се побираше в мозъка. Сякаш тези редове не бяха написани от баща му, а от Ибрахим.
Неочаквано викна:
— Ибрахим!.. Паргалъ!..
Тръгна навън. Излезе от оранжерията с развети поли на кафтана.
— Бързо повикайте личния ми секретар! Намерете веднага Паргалъ Ибрахим и ми го доведете тук! Бързо!
Хатидже остана сред цветята като вцепенена. Ибрахим ли? Какво означаваше това пък сега? Защо както четеше завета на баща им, Сюлейман извика като на пожар: „Паргалъ!“. Защо искаше да го намерят? Какво толкова имаше в тази върлина Паргалъ?