— Чакай! Спри там! — вдигна ръка Сюлейман.
Започна бавно-бавно да се обръща. Интересно каква ли щеше да е физиономията му, като се озоват един срещу друг. Ибрахим също се постара да вдигне глава, доколкото беше общоприето. В ума му беше пълна бъркотия.
— Това не са ли твоите приказки? Не ни ли втълпяваше в главата, че за Османската империя има живот повече на запад?
На Ибрахим не му оставаше нищо друго, освен да кима в знак на съгласие.
„А може и като сме си говорили, някой да ни е подслушвал?“ — му мина през ум. Сюлейман не му ли беше казал, че навсякъде е пълно с доносници на баща му? „Вероятно някой от шпионите ни е чул и го е разказал на Селим. Нима не беше възможно? Иначе как щяхме да стигнем до една и съща мисъл и да я изразим с почти едни и същи думи?“
От прикованите в него очи на Сюлейман хвърчаха огньове и пламъци. Явно и той търсеше някакво обяснение на тази прилика. Сигурно си мислеше: „Как така баща ни оставя в завет същото това, което Ибрахим е говорил преди месеци?“ Очите му се замъглиха. Въобще не отбягна погледа му.
— Баща ни чуваше всяка мисъл, но правеше каквото реши на своя глава. Ако не го знаехме, щяхме да си кажем, че си имал контакт с могъщия повелител на Османската империя. Възможно ли е баща ни, който не се вслушваше във везирите и пашите си, да е написал този завет с мислите на служителя на своя принц?
Ибрахим реши, че е най-добре да замълчи. Още нямаше представа накъде ще избият най-накрая думите му. Вдигна рамене.
Сюлейман се взира в него дълго време. Най-сетне продума:
— Ние обаче уважаваме идеята, Паргалъ. От толкова години си при нас. Всичко правим не според поста си и властта, а според ума и замисъла. Не сме ли се водили от твоите идеи?
„Умен съм, затова!“ — си рече Ибрахим. Сюлейман мразеше някой от обкръжението му да се произнася: „Онова трябва да е така, а не иначе. Грешка! Истината е еди-каква си“. Околните познаваха този му нрав и дума не обелваха, каквото и да кажеше, кимаха с глави в знак на съгласие, приемаха го като заповед. Като ги видя как се държат, Ибрахим си помисли: „Ами че това си е живо предателство!“ За да си му служител, трябваше да казваш, че той си знае най-добре. Откакто откри тази черта в характера му, започна да представя собствените си мисли като мисли на Сюлейман. Така например всяка своя дума започваше с израза: „Както Негово Превъзходителство принцът знае много добре…“ Междувременно, дори Сюлейман да си помислеше: „Виж, ето такова нещо никога не ми е идвало наум“, тия, дето му кимаха отсреща с глави, не липсваха. А ето че сега съвсем красноречиво му казваше: „Ако трябва, ще постъпя така, както мислиш“.
Нарастващият в него страх отстъпи място на радостта и гордостта.
— Мой падишах! — промълви. — Заклевам се, няма друг човек, който може по-добре от вас да печели сърцата!
— Продължавай, откъдето спря.
— Но по-нататък не е ли секретно?
— Секретно ли? За нас двамата не е. Чети тихо. Да не чуят стените.
Под светлината на кандилото Ибрахим отново заби очи в пергамента:
— …Ти знаеш, сине. Ако пехливанинът не иска пъпът му да види звездите, той няма да се издаде пред противника кога ще го атакува. Ще се престори, че се кани да му направиш „ключ“, а ще му приложи „вълчия капан“…
От този текст мозъкът му се обърка. Спря и се замисли какво ли е искал да каже. Сюлейман прояви нетърпение:
— Продължавай, продължавай!
— …Сега настъпи времето за „вълчия капан“, Сюлейман. Това, което ще ти кажа, е моят завет…
Ибрахим плъзна набързо поглед към по-долните редове и неволно възкликна в себе си: „Господи!“ Съвсем сниши глас, едва си пое дъх:
— …Отиди и превземи онази Белградска крепост, сине. Още преди това тя два пъти удържа на Османската империя, отби и върна назад дядо ни Фатих хан, ние също не можахме да я завоюваме. Не ни стигна живот. Нека ти да си завоевателят на Белград. Това наше намерение не е известно дори и на Пири паша. Нали напълних корабостроителниците с кораби, докарах в столицата Селман Реис от Червено море заедно с гребците арапи, все едно са неверници, той също си мисли, че ще има поход към Родос. Остави ги, нека всички си мислят така…
Ибрахим спря да си почине. Прехапа устни, за да не издаде възхищението си.
— Повелителю, баща ви е бил изкусен тактик!
— Ти си гледай четенето!
— …Ти гледай да направиш даже такива работи, които да заблудят шпионите на неверниците. Имперската флотилия да надуе платната в Егейско, в Бяло море. Нека докрай да вярват, че ще нападаш рицарите. А ти бързо се прехвърли през Дунава. За да преминеш през Сава, ще трябва да построиш мостове. Ще се иска време. Не оставяй време на неверниците да им се притекат на помощ. Мобилизирай архитекти, майстори строители. Да направят такива мостове, че да можеш с волска кола да прехвърлиш всичко едно по едно. И още веднага след прехвърлянето да се разстановиш на място възможно най-бързо… — Ибрахим бавно надигна глава и се загледа в Сюлейман. — Всъщност аз бях привърженик да се придвижим през Влашко. Но баща ви… Не го бях измислил толкова далновидно, господарю.