— Ако го мислеше толкова далновидно, Паргалъ, ти щеше да бъдеш Селим. Чети. Виж още колко много има.
— …Строшиш ли катинара на Белград, вече никой няма да издържи пред щурма на конните ти ескадрони. Стъпчи Буда, Пеща. Издърпай маджарския трон изпод невръстния крал. Влашката корона сложи върху главата на Фердинанд. Нека в Рим, дето е заприличал на Конски хан, да чуят пръхтенето на османските коне. Да видим тогава дали ще им дойде умът в главата на тия друговерци? Това е моят завет, Сюлейман…
Подчини Родос на знамето с полумесеца. Иди и свали от крепостта в този остров кръста на рицарите друговерци. Забий полумесеца върху най-високата кула. Аз казах, каквото имах да казвам. Повелителят вече си ти. Ти заповядваш. Аз изпълнявах дълга си… — Ибрахим си помисли, че нататък е вече много лично, и млъкна. Но падишахът му направи знак с ръка да продължава. — …в двата свята. Изпълнявай го и ти. Почитай и уважавай твоята валиде. Ние не можахме да се покажем като истински баща пред нашата принцеса, направи го ти като неин по-голям брат. Поверявам Хатидже на батко ѝ. Да те видя, сине, нека станеш по-голям от баща си. Падишах мой, да живееш заедно с държавата си хиляда години! Щастлива да е победата ти, щастието да те съпътства навред!
Ибрахим погледна към Сюлейман. Очите му изглеждаха просълзени. Известно време в стаята цареше тягостно безмълвие. Сега Ибрахим се възхищаваше най-искрено от бащата на Сюлейман. Значи, до прочитането на писмото, съдейки само от дочутите приказки, той е бил несправедлив към султан Селим. Каза си: „Бил е велик пълководец, велик тактик. Но за съжаление умът на сина му е все в пустините на Сафеви шах“. Реши мълчаливо да изчака.
В един момент падишахът вдигна глава.
— Ти още ли си тук? — сякаш се учуди, че го вижда.
— Аз, такова…
— Да извикат великия везир. Да попитаме Пири паша къде са галерите, за които говори баща ми.
Ибрахим се поклони и тръгна да излиза.
— Да се каже на Пири паша, че го чакаме. Бързо да дойде. До сутринта тримата имаме да обсъдим много неща. Слънцето да ни завари с готови планове за завоевания.
Тримата ли каза? Сърцето на Ибрахим запърха. Падишахът и великия везир щяха да си говорят за тайните на Османската империя, за военните им намерения. И той — заедно с тях. Той — синът на рибаря Армано, робът Жюстиниен, или Паргалъ Ибрахим — новоизпеченият османлия, служителят европеец на падишаха. Съдбата му поднасяше един съвсем нов живот. И тогава той реши в себе си: трябваше да се вкопчи със зъби и нокти в този нов живот, на всяка цена!
Тъкмо излизаше, когато Сюлейман се обади:
— Изглежда, Хатидже не те хареса много, Паргалъ. Какво ще кажеш?
Ибрахим замръзна на място. Хатидже султан ли? Това пък сега откъде се взе? За да не се издаде, наведе глава, сякаш се е засрамил. В същото време му избликна въпросът: „Дали наистина не го харесва? Ами аз? Хайде да видим, аз пък дали я харесвам?“.
Действително, не я беше видял добре заради еуфорията и гълчавата наоколо, макар че използва един удобен момент да ѝ хвърли крадешком бегъл поглед. Забеляза само косата ѝ. И то, защото я сравни с цвета на кестена. Красива ли беше? Тръсна рамене в отговор на въпроса, който му мина през ума. Красива или грозна, какво ме засяга? И бездруго съдбата я беше надарила с най-хубавите неща. Власт! Сила! Богатство!
До вчера Хатидже беше дъщерята на падишаха. Сега е сестрата на падишаха.
А той?
Засмя се горчиво в себе си. Взетото преди малко решение можеше да се разбие на пух и прах: „Въобще не си въобразявай! И вчера, и днес ти си просто слуга. Стигна до началник на канцеларията. Личен секретар. Само това можеш да бъдеш. Защо ли да те хареса?“
Вдигна бавно глава и срещна погледа на падишаха — той очакваше да му отговори.
— Вероятно госпожа султанката си има някаква причина.
— Ами ти?
Изтръпна от страх. Какви ги говори този човек? Да кажа „Хареса ми“? Ами ако и на мен не ми е харесала? Ако изтърся: „Не сме си по сърце“? Да не би Сюлейман да е решил да ми отсече главата? Какво си мисли, че не знам как секат главата на онзи, който се осмелява да говори за семейството и харема на падишаха?“.