— Прощавайте! Какво право имам да гледам сестрата на Негово Величество падишаха?
— Значи не си видял Хатидже?
Ибрахим наведе глава. Цялото му тяло плувна в пот. Не знаеше какво да му отговори.
— Да погледна лицето… — засрича той, — на госпожа султанката?… Как мога да имам… тази дързост?
Сюлейман се изправи, явно потънал в дълбоки мисли. Сключи ръце на гърба. Започна да снове от единия до другия край на стаята, с издадена напред глава. По едно време се спря. Погледна го така, като че ли искаше да му каже нещо. Сетне отново продължи да снове.
XLVIII
Хатидже прекара нощта в Новия дворец, в покоите, приготвени за майка ѝ. Също и Махидевран Гюлбахар султан, която всъщност трябваше да се настани в Стария дворец.
Двете с майка ѝ не можаха да останат и за миг сами, да се порадват една на друга, да се оплачат, да се попитат как са. И бездруго Хафза султан беше изморена от пътя. Целуна Хатидже по косата, както правеше в детските ѝ години. Пошушна ѝ:
— Изглеждаш ми добре!
Добре ли? По какво си личеше, че е добре? Тенът ли, погледът ли, стойката ли издаваха душевното ѝ състояние? Тихо ѝ отвърна:
— Никак не съм добре!
— И без това, зълво моя, ще е несправедливо да очакваме, че се чувстваш добре?
Двете с майка ѝ погледнаха към Гюлбахар с изненада.
— Еее! — завъртя компетентно главата си тя. — Болка след болка, мъка след мъка. Да не е лесно? Камък да е, ще се пръсне! — Измери Хатидже с поглед, изпълнен с неприкрита подправена обич. — А ти тежи и мисълта, че си нямаш и мъж… Как ли се понася това? Аллах ми е свидетел, възхищавам ти се, зълво. Аз въобще не бих изтърпяла. Какво значи живот без мъж…
— Гюлбахар! — опита се да я спре Хафза султан, но така и не успя.
— Не съм ли права? Като си легне човек…
— Пази боже, пази боже! — измърмори този път Хатидже.
— Не се ядосвайте де! Истината ви казвам. Ей, млада си още. Кой мъж няма да те вземе?!
— Стига! — не се опита и този път да скрие яда си Хатидже. — Стига вече, Гюлбахар!
— Но какво има, драга? Кой няма да вземе сестрата на могъщия Сюлейман хан, нищо че е живяла с мъж. Стига ти да поискаш. Един даже ми хвана окото. Какво ще кажеш за онзи високия, дето е все със Сюлейман? Ибрахим ли беше, как…
— Престани! — сряза я през зъби Хатидже. — Не те ли е срам да говориш такива неща пред валиде?
— Добре, добре! — отвърна Гюлбахар с убийствен поглед. — Млъкнах.
Но трябва да разбереш! Сърцето не се интересува от срам, нито от благоприличие. Ако си казваш: „Срам ме е, това е неприлично“, ще си изсъхнеш като едното нищо! Така да знаеш!
Видя, че майка ѝ я гледаше с преливащ от обич поглед, смесен със състрадание. Явно и тя се страхуваше да не би дъщеря ѝ да увехне.
Колко нощи си беше представяла, че ще разкаже на майка си за своя Поен славей. Нямаше кой знае какъв смисъл, но искаше поне тя да узнае, че в сърцето на вехнещата ѝ дъщеря е разцъфнало едно цвете. Злата съдба ѝ беше изтръгнала и това цвете, но нека. Може би като чуеше истината, майка ѝ би могла да излекува кървящата в душата си рана, зейнала още навремето, когато не се разбунтува, че дадоха момиченцето ѝ на оня мъж — кръвожадния звяр с ръце като паяци.
— Сега в сърцето ми няма място за други чувства, освен болката за баща ми, Гюлбахар.
— Умрелият си е умрял, зълво. Нека Аллах да не лишава от милостта си нашия баща султана. Ако го оплаквате все така, душата му няма да намери покой.
Хафза обърна тъжните си очи към дъщерята. Вдигна вежди да ѝ направи знак: „Не я слушай тази!“. В това време Хатидже си мислеше. „Аз ли да я удуша, или да я връча на Хъдър ага?“. Опита да се усмихне.
— Добре че ти си с нас, Гюлбахар! — изрече с леден тон. — Поне твоята жизнерадост ще достигне и до баща ни. Душата му ще намери покой!
— Дано! — рязко отговори тя. — Е, предупредих те, душко! — И измърмори като че ли на себе си: — И нас ни предупредиха, но не повярвахме!
— Какво са те предупредили, Гюлбахар? На какво не си повярвала?
— За теб… Казаха ми, че султанката много обича да говори с ирония.
Тя дори не намери за нужно да прикрие враждебния си тон.
— Направо се зарадвах. Поне те накарахме да се увериш в това, Гюлбахар!
Другата прикова очи в Хатидже, измери я с поглед от глава до пети. Личеше си, че в главата ѝ се премятаха съвсем недобри неща. После захвърли ръкоделието върху постелката, на която седеше, и процеди: