— Какво да се прави? Ще ме издържиш някак си тази нощ. Утре ще кажа на Сюлейман да приготвят и моите покои тук.
Мъчеше се да покаже колко е важна, затова споменаваше падишаха само по име.
— Сигурно искаше да кажеш „на многоуважавания падишах“?
— И към бащата на нашия принц ли е забранено да се обръщам по име?
Търпението на Хафза султан се изчерпа:
— Не е забранено, дъще… — изрече с каменно лице. — Традицията го повелява. Плюс това настаняването на любимка на многоуважавания наш син в Новия дворец е забранено.
— Защо?
— И това е традиция! — намеси се Хатидже. — Жените живеят в Стария дворец. Разрешено е настаняването тук само на валиде, майката на падишаха!
— Да се промени вече бе, драга! Какво е това? Ако Сюлейман поиска да прегърне и погали нашия принц…
— …ще дойде в Стария дворец — довърши Хатидже. — И без това падишахът по принцип прекарва нощите си в харема. Харемът също е в Стария дворец. Тоест там, където ще трябва да живееш ти.
— И това ще се промени! Мен не ме интересува какви са били предишните владетели. Сюлейман ще прекарва вече нощите си с нашия принц и при нас.
Хафза султан хвърли гневен поглед и промълви:
— Пази боже! — После се обърна към Хатидже: — Султанке, разкажи ми за онази нощ, дъще! Как беше Селим хан? Много ли го болеше, големи ли бяха мъките му? Какво каза, какво направи? Как се сбогувахте? Не се страхувай, че ще страдам, че ще плача, че ще ме боли. Наричат ме Хафза, законната съпруга на Селим хан, дъщерята на Менгли Гирай хан! Прекрасно знаем къде се плаче, къде се говори, къде се засмива човек.
Последните ѝ думи бяха камък в градината на снаха ѝ, но Гюлбахар изобщо не се усети. Майката и дъщерята я изгледаха продължително. Хатидже седна съвсем близо до майка си и ѝ разказа за цялата нощ.
Ту подсмърчаха, ту плакаха от сърце и душа. Ту ридаеха. Махидевран Гюлбахар ту ги поглеждаше, ту забиваше и изваждаше иглата в гергефа.
Накрая Хатидже извади малката бележка, която ѝ повери баща ѝ.
— Валиде! — не успя да овладее гласа си да не трепери. — Преди да се сбогуваме, той пожела да извадя това от пояса му и да ти го предам.
— Какво е това? — не се сдържа Хафза султан.
Взе хартиеното парченце, което дъщеря ѝ държеше с върха на пръстите си така, като че ли беше свещено писание. Разгъна го.
Скъпо мое момиче,
Тази нощ болките малко стихнаха и аз се размислих за живота си. За онова, което съм направил, което не съм направил, което не можах да направя… За Сюлейман, за теб, за валиде султан, валиде на принцесата, моя жена и моя законна съпруга. Отроних стон: „Ах, Хафза! Ах, моя кротка, предана Хафза с очи като черници! Неволно от устата ми се изплъзнаха тези два стиха:
Треперят лъвове дори от страх пред мощната десница,
а аз съм роб безсилен, запленен съдбовно от очи-черници.
Моя Хатидже султан, предай ги на твоята валиде като последно сбогом от султан Селим към жена му!
Това беше краят. Седяха така, без да промълвят и дума. После Хафза султан целуна и допря до главата си малкото колкото човешка длан листче, изпратено от нейния съпруг.
— Липсваш на твоята Хафза, Селим хан!
Отпусна глава върху възглавницата си.
Хатидже дълго гали посивяващата вече коса на майка си. Тайно ѝ пожела: „Иди и го намери!“. Единственото нещо, което побеждаваше смъртта, беше този дар божи сънят. За него нямаше граници. Тя го знаеше много добре. Измъчена от страдания, тя се срещаше с любимия човек само в сънищата. В сънищата се виждаше със своя Поен славей хиляди пъти. В сънищата Фехим Челеби ѝ пееше най-хубавите си песни така, сякаш не беше умрял. В сънищата Хатидже му признаваше своята най-съкровена тайна: „Обичам те, Славей мой!“ Сега беше ред на майка ѝ. Простена: „Иди и го намери, валиде! Иди и намери твоя Явуз Селим. Кажи му колко си го обичала. Имаше толкова голяма нужда да го чуе!“.
Ибрахим се изуми, като видя възрастния велик везир да влиза в стаята така стремглаво, че чак полите на кафтана му се развяваха. Не очакваше да дойде толкова бързо. Не беше минал и половин час, откакто изпратеният вестоносец хвана пътя от двореца към конака на Пири Мехмед паша.
Беше готов да изпълни първото си задължение като личен секретар.
— Добре дошли! — посрещна с почит великия везир. — Нека да съобщя на Негово Величество падишаха, че сте пристигнали.
Леко открехна вратата към покоите на Сюлейман. Без да си подаде главата, още от прага съобщи: