Падишахът вдигна гневно ръка да млъкне. В този момент Ибрахим усети вътре в него да се надигат талазите на гнева. „По дяволите! — измърмори си наум. — Упорит турчин! Завета на баща си дори не чува. Инат на инатите! Като нищо ще се нахвърли първо върху Сафеви шах!“
— Недей да ми редиш поеми, паша! Какво става с флотилията?
Великият везир се смути, но продължи. Този път обаче в тона се усещаше спадналото му настроение.
— По заповед на покойния Селим хан разширихме Истанбулската корабостроителница. Даже разчистихме гробищата наоколо. Господарят беше издал ферман да изградим корабостроителница и в Галиполи.
— Еее, паша, ами корабите?
— По доковете стоят 150 галери, всяка от по 700 тона. Като завършат и галиполските, ще станат 250 на брой. Ако прибавим и съществуващите…
— Значи нямаме налице определената сила. Ще чакаме, така ли?
„Ето, стана това, от което се страхувах! — помисли си Ибрахим. — Сега си мисли: докато завършат корабите, аз ще отида да смачкам главата на Сафеви шах.“
— Ние не разполагаме с време за чакане, паша!
Ибрахим се стресна от непоколебимия и категоричен тон на султан Сюлейман. „Дали не се заблуждавам? — трепна радостна искрица в него. — Дали Сюлейман…“
— Да не стане година! Така или иначе, аз трябва да изпълня завета на баща ни!
Сюлейман погледна косо към Ибрахим. Забеляза, че неговият личен секретар е полудял от радост и щастие — той разбра, че най-сетне падишахът е възприел идеята, която осем години му беше пилил на главата.
— Няма да допускаме някой да каже: „Не изпълни завета на баща си!“. Имперската флотилия да се довърши по най-бързия начин. Дотогава из Бяло море да се развява нашият флаг.
Великият везир също грееше от радост. И все пак в него се загнезди някакво колебание. Беше пръв сред тези, които предлагаха да се насочат кораби в Бяло море, но дълбоко в себе си се плашеше от това. Увеличеният брой на османските галери нямаше ли да подскаже на врага, че се подготвят за превземането на Родос?
— Такова… — измънка.
— Искаш нещо да ни кажеш ли, Пири паша?
— Повелителю, слушам и изпълнявам вашата заповед на драго сърце. Вашият слуга също е обзет от тази идея. Но отвътре нещо ме гризе. Боя се, че ако не го кажа, няма да съм изпълнил както трябва службата си към господаря.
— Казвай го тогава!
— Като пуснем наша флотилия в Бяло море, друговерецът няма ли да ни заподозре?
Лицето на Сюлейман неочаквано потъмня:
— Нека да ни заподозре! Да заподозре, че на рицаря друговерец да се развържат завързаните му крака и колене! И при това какво от кого ще криеш? Шпионите отдавна са го надушили. Ти трябва да предприемеш мерки за това, което ти казах. Вече можеш да се оттеглиш!
Великият везир си тръгна ощастливен от двете хубави новини, които получи. Хем оставаше на поста си, хем получи радостната вест, че започва подготовка за похода към Родос.
„Благодаря ти, Аллах!“ — повтаряше наум, докато вървеше към конака си.
След като той си излезе, Сюлейман прикова лисичи поглед в Ибрахим.
— А ние — рече — да си гледаме другата работа, Паргалъ. Да се придържаме към плана на баща ни и да действаме според него. Видя ли, възприемаме идеите и на нашите служители. Ти също се хващай на работа по този план.
Ибрахим се наведе да целуне ръка и да я допре до главата си.
— Преди това обаче имаме друга задача. Да отидем в покоите на нашата валиде и да ѝ целунем ръка. Да я поуспокоим малко. Ти умееш да го правиш най-добре, Ибрахим. Ха, не забравяй какво ти казах по-преди. Утре, по време на погребалната церемония, не изпускай от очи Хатидже султан! Ако ѝ се случи нещо, ти отговаряш! На принцесата понякога ѝ става лошо. Усетиш ли нещо странно, веднага я изведи оттам!
XLIX
Дворът беше препълнен с хора. Изправена пред ковчега на баща си, Хатидже си правеше равносметка на миналото, на всички ядове и бунтувания, от сърцето ѝ капеше кръв. И ето, точно в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Тя чу зад гърба си шепот:
— Простете на вашия слуга, султанке!
Толкова различен звук сред молитвите, погребалните четения и бученето от общата гълчава на навалицата. Топъл шепот, прочувствен, галещ, прегръщащ, проникващ в сърцето. Даже нямаше нужда да се обръща, за да го види. Защото го позна — този глас принадлежеше на европееца с черната брада, с черните очи и извитите като полумесец вежди, когото още при първата им среща на Сарайбурну заради високия ръст тя нарече „върлината“ и от когото се дразнеше още преди да го види. Дори и да не беше той, тя се изненада от собственото си желание да е познала.