— Какво желаете?
— Простете…
— Пропуснали ли сте нещо, за което трябва да ви простя?
Не знаеше защо постъпи така, но отвътре ѝ идеше да го унизи, да му се накрещи, даже да му издере лицето с нокти.
— Да, султанке!
О, Аллах, колко отблизо звучеше гласът му! Точно зад нея! Хатидже усещаше дори как дъхът му ѝ гали ухото.
— Пред господаря се притеснявах да изразя чувствата си към вас. Не успях да ви пожелая крепко здраве. Знам колко дълбока е болката ви, толкова дълбока, че нищо не би могло да я утеши.
— Откъде ще знаете? — сряза го Хатидже. — Никой не може да чете в сърцето на друг човек.
„Ох! — възкликна в себе си тя. — Показах му къде е границата! Знаел колко дълбока била болката ми! Сега умът му е в това — как да омагьоса с ласкателствата си и мен, като батко.“
— Аз обаче чета, Хатидже султан!
„Ох, Аллах!“ Как е възможно с най-обикновени, толкова прости думи да се говори толкова затрогващо? Мислите ѝ съвсем се объркаха. Опита се да придаде на гласа си възможно най-леден тон.
— И вие ли сте загубили баща си?
Това като че ли беше първата ѝ що-годе нормална реакция.
— Да! — въздъхна след нея. — И аз останах без баща, господарке.
Е, Хатидже си помисли, че би трябвало на това място от заядливия им и ненормален разговор тя самата да поомекне:
— Съжалявам!
— Имах смелостта, без да имам право, да се приближа до вас, прекрачвайки границите на общоприетите норми, само за да ви кажа нещо. И тъкмо затова помолих да ми простите.
Щял да ѝ каже нещо ли? Какво? Какво имаше да казва някакъв си слуга на падишахската сестра? Вероятно новина, която Сюлейман е искал да ѝ предаде чрез него? Да, само това можеше да е! Добре де, защо се развълнува така? Сега пък откъде накъде сърцето ѝ трябваше да запърха така, сякаш гълъб размахва крила.
— Сигурно сте изпитали големи затруднения, докато дойдете при нас!
Тя моментално съжали, че го каза. Нямаше начин човек да не долови присмеха в шепота ѝ. А той не беше направил нищо, с което да заслужи това.
— Поне си кажете каквото имате за казване, за да не са отишли напразно всичките ви усилия!
— Ето какво искам да ви кажа, Хатидже султан…
Аллах, Аллах, пак го направи! Тези четири-пет думи се изнизаха от устата му пак така обаятелно, че Хатидже се разтърси както преди малко.
— Можете да се считате дори за щастливка…
„Какво! Глупак! Ето на, в този момент той развали цялата магия. Щастливка, а? Докато баща ми лежи безжизнен ей там, върху погребалния камък… Ще се считам за щастливка, а?“
— И защо?
Изуми се. Не трябваше ли всъщност да му обърне гръб и да се махне от него? Защо му подаваше възможност да продължава този глупав разговор? По желание на брат си тя се смеси с гъмжилото, облечена в мъжки дрехи, но прекрасно можеше да се появи някой, който да я познае. Иди после, че се оправяй! Като нищо щяха да тръгнат клюките: „Хей, аги! Сестрата на повелителя си шушукаше ухо до ухо с оня европеец, любимеца на господаря! На какво прилича това — някоя жена насред улицата да си приказва с мъж! На това ли му викат „последните дни преди апокалипсиса“?
— Защото вашият баща почина. След малко ще се върне там, откъдето е дошъл. Вече не можете да питаете дори трошичка надежда да го видите пак. А пък…
„Какви ги дрънка тоя?“ — попита се Хатидже.
— А пък…?
— А пък моят баща е там, в Парга. Жив е. Жив баща загубих, султанке. Да знае човек, че този, когото обича, е жив, а да не може да го вижда!... Няма по-голяма болка от тази човек да загуби живите си любими хора!
Хатидже нищо не каза, не можа. Не намери думи. Толкова се беше потресла, че нищо не ѝ дойде наум да му отговори. Прав беше. Смъртта беше край! Ами раздялата? В смъртта нямаше изход, нямаше надежда. Но в раздялата, в копнежа? Съществуваше безкрайната надежда, която всеки ден, всеки час гризеше човека отвътре, докато накрая го стопи напълно. Наистина, мъката от живата раздяла с ясното съзнание, че никога повече няма да има близост, сигурно трябва да е по-лоша и от смъртта. В този момент и тя мислеше точно така, в пълния смисъл на думата.
— Колко нощи… — прошепна отзад топлият, сладостен глас.
Хатидже усети как косата ѝ, раздвижена от неговия дъх, рисува кръгове по раменете. Тръпка премина по тялото ѝ. Затвореният в кафеза на гърдите ѝ гълъб запърха още по-силно да избяга, да излети на свобода.