— …колко нощи ми се е искало да отворя вратите и прозорците и да извикам към звездите: „Татко! Мамоооо! Ето ме! Тук съм!“.
Очите на Хатидже за миг плувнаха в сълзи. Сама не можа да разбере коя бе причината — прощалните възгласи на хората към баща ѝ и към Аллах или думите на „върлината“. „Повече няма да го наричам така! Това бе единственото нещо, което ѝ хрумна в момента. Срамота беше да се подиграва с толкова чувствителен и страдащ човек, грехота беше. Кой би могъл да знае това по-добре от нея?
— Защо? — обърна се леко през рамото си назад. — Защо към звездите?
— Защото небесният свод над главите ни е един и същ, султанке. Защото може би и те в същия момент са отправяли взор към звездите, на които говорех, и са чували моя зов.
Хатидже отново не намери думи.
— Ето, затова дойдох, султанке, да ви кажа, че вие сте щастливка. Споделям болката ви. Но него вече го няма. И няма да го има. Няма да се върне. Ще може да го виждате вече само в сънищата си. Според мен, по-добре е заедно с господаря да погребете и вашата болка. Позволете от една смърт да се роди един живот!
Аллах! Какви бяха тези красиви думи? На Хатидже ѝ се прииска този омагьосващ разговор, който навяваше в сърцето ѝ някакво странно спокойствие, никога да не свършва.
— Но как ще стигне до звездите вашият зов?
Ибрахим сякаш беше очаквал този въпрос, тъй като моментално отговори:
— С моята цигулка…
„Ах, да!“ — сети се Хатидже. Онзи инструмент, за който майка ѝ не спираше да разказва какви омайни звуци издавал.
— Свиря всяка вечер. За да чуват на всяка цена мелодиите на моята цигулка. Сякаш усещам как майка ми въздиша и впива взор в звездите. Виждам как баща ми обръща глава към връхлитащите върху скалите вълни, за да скрие сълзите си. Чувам как другите го питат: „Какво е това бе, Армано, да не плачеш?“, а той им отговаря: „Какъв ти плач, не виждате ли, че морето се блъска и разпръсква пяна?“.
— Чухме, че вашите мелодии омагьосвали всеки, който ги слуша?
По дяволите, колко сухо, безчувствено прозвуча гласът ѝ. А никак не искаше да се получи така.
— Тази нощ — дочу шепот зад гърба си — ще заиграя с лъка върху струните така, че да го почувства и вашето сърце, Хатидже султан.
Хатидже неволно подхвърли:
— За да ги чуят и вашите родители ли?
Начаса тупна с крак по земята от яд. „Какво ти става, Хатидже? — укори се сама. — Защо постъпваш така? Не те ли е срам да се подиграваш с някого, който ти разкрива душата си?“
Слава богу, Ибрахим се направи, че не е разбрал.
— Не. За да чуе баща ви, който се възнася към звездите, какво изпитва сърцето ви, за да каже на проблясващите край него звезди: „Помълчете, послушайте, погледайте какво казва за мен моята дъщеря“.
За миг на Хатидже ѝ се стори, че гъмжилото, изпълнило двора на „Фатих джамия“ е изчезнало. Нямаше го и батко ѝ падишаха. И везирите, и агите, и пашите. Нямаше никой. Там беше само тя.
И само Ибрахим, който я омагьосваше с думи. „Паргалъ Ибрахим! — поправи се веднага. — Паргалъ музикантът.“
„Трябва да го видиш! — заповяда ѝ вътрешният глас. — На всяка цена трябва да го видиш!“ Да, тя щеше да се обърне и да го погледне. Какво ли изражение беше изписано върху лицето на мъжа, който ѝ говореше такива думи? Хатидже добре познаваше изражението върху физиономията на грубия, кряскащ мъж, който считаше себе си за помазан от Аллах, а нея — макар и дъщеря на падишах — за някаква твар, създадена да му служи. Себично, зло, пошло, грубо, грозно изражение!
Обърна се, но не го видя. Различи само нечий гръб, който се отдалечаваше сред навалицата, и толкоз! След известно време го видя заедно с батко ѝ Сюлейман да носи на рамо ковчега на султан Селим. Извитите му като полумесец вежди изглеждаха смръщени, очите — забулени от скръб.
Ибрахим беше убеден, че е направил впечатление на принцесата. Разбра, че в поведението ѝ, в гласа ѝ беше изчезнал онзи горделив маниер, онова изражение да го гледа отгоре надолу. Реши да планира още една-две крачки, за да спечели сърцето ѝ.
Падишахът му се възхищаваше. Приятел му беше. Другар. Вслушваше се в него. Доверяваше му се.
Лошо ли щеше да бъде да привлече вниманието и на сестра му, дори да ѝ спечели сърцето. Още далече преди да отиде в столицата, той беше разбрал, че ще има нужда от мощни съюзници.
Сюлейман беше зад погребалния камък, до него се бяха наредили Пири Мехмед паша и останалите везири. В един момент се почувства неудобно да стои далече от тях. Но нали повелителят беше поискал да стане така. На него беше поверил сестра си. Това не беше ли по-важно? Засмя се мислено. Рече си: „Ама и ти, Паргалъ, толкова си умен, че можеш да превърнеш едно най-обикновено задължение в любов“. На пристанището Хатидже му изглеждаше оградена с дебели непробиваеми стени. Дори се беше подразнил от нейното гордо излъчване, каквото дори падишахът нямаше. И какво стана? Ето че с две думи Ибрахим срина тези стени.