Рязко се обърна.
Господи! Стори ли ми се?
Точно зад падишаха, до един грамаден телохранител имаше някакъв човек. Нисичък на ръст. Скорпион! Скорпион, скрит в диплите на шапката върху главата му. Не, самият сатана!
Той ли беше наистина? Не можеше добре да го различи — гъмжилото се движеше и изпод краката се вдигаше прах и пепел чак до небесата.
Смени си мястото. Опита се да мине малко по-напред. От друга страна, се опасяваше падишахът да не му се ядоса, че е оставил сестра му сама.
Но в този миг умът му беше обсебен от взривилото се в него като бомба желание за мъст.
„По дяволите! Не мога да го видя!“
Можеше и да се е припознал. Колко години изтекоха оттогава. Десет ли, петнадесет ли? Но нямаше как да забрави онова лице. То се беше врязало във всяка фибра на мозъка му. Веждите му, окото, мустаците, брадата, кривите рамене, късият дебел врат. Съскащият като змия глас. Всичко. Толкова години чакаше като навита пружина да го срещне още веднъж. И в момента, когато щеше да го види, пружината щеше да се скъса и той щеше да го стисне за гърлото. Лицето на Ибрахим щеше да е последното нещо, което виждаше в тоя живот. Лицето на момчето, което той биеше, псуваше и на което той сам направи сюнет с тъпия си нож и с думите: „Аз ще го накълцам“, вместо да го връчи в ръцете на някой знаещ и можещ.
Но можеше ли оня сатана да се присламчи толкова близо до султан Сюлейман?
Реши, че такова нещо не можеше да се случи. Вместо да намалява, прахолякът от развълнуваните хора все повече се сгъстяваше. Лицето му беше скрито и от шапката на главата. Вървеше под ковчега, до самия падишах, понесъл на рамо султан Селим.
— Познаваш ли онзи човек?
Човекът, когото хвана за ръката, го погледна сърдито. Време ли му беше сега да задава въпроси? Но като зърна лицето му, набързо се отказа да му противоречи.
— Кого?
— Онзи. До господаря… Дето шапката му е скрила веждите.
Човекът този път го изгледа учудено.
— Ти, изглежда, си чужденец?
— Как разбра?
— Ако не беше чужденец, щеше да го познаваш, по това те разбрах! Че кой не познава главния ковчежник? Това е Искендер Челеби! Касиерът на падишаха. Главният финансист. Дори и Харун ал Рашид е бил по-беден от него.
Той е! Господи, той е! Искендер!
Онзи човек продължаваше да му изрежда още неща, но Ибрахим не чу нищо повече. Пусна ръката на непознатия и разбутвайки гъмжилото, се опита да стигне до тези, които носеха ковчега на султан Селим. Сега нямаше време да разсъждава дали падишахът ще му се ядоса или не.
Часът на разплатата беше ударил!
Вдигна ръце нагоре и извика:
— Велики Исусе!
Викът му увисна като шепот след всеобщата гълчава.
— Ти изкара на пътя ми оня сатана! Благодарен съм ти!
Разблъскваше хората, плувна целият в пот. И в същото време си говореше:
— Идвам, Искендер! Не бягай! Смъртта е по петите ти!
Сети се, че нямаше по себе си никакво оръжие. Чекийче дори нямаше. По дяволите! Как да го ликвидира? Как да отмъсти за плътта си?
„С пръстите! — викна вътрешният му глас. — С ноктите! Със зъбите!“
Да! Така щеше да направи. Щеше да го погледне право в очите и да забие нокти в гърлото му. Щеше с пръсти да му разкъса и извади гръкляна. Щеше да му раздроби сърцето на парчета и да ги хвърли на кучетата, които се гонеха покрай стените на джамията.
Изведнъж се озова до ковчега на Селим хан. Вдигна лявата си ръка да го подхване. Един по един подмина мъжете. Застана вече точно зад гърба на падишаха.
Онзи беше отляво. От другата страна на ковчега. Трябваше да издебне удобен момент да мине отляво. Зад гърба му. Там, където щеше да се вкопчи в дебелия му къс врат.
Нещо стана и Сюлейман се обърна назад да погледне през рамо. Като видя Ибрахим, свъси вежди:
— Какво търсиш тук?
Ибрахим му отговори без колебание:
— Не е ли и наш дълг да поносим на рамо покойния ви баща, повелителю?
Падишахът не му каза нищо, просто се обърна. Продължи да пристъпва с ковчега на баща си върху лявото рамо.
Това мигновение обаче беше достатъчно, за да си събере ума в главата и да се отърси от настървението.