„Дали ще го убиеш, а? — попита го разумът. — Да речем, вкопчиш се в гърлото му. Няма ли да се притичат и да го изтръгнат от ръцете ти. И кой ще бъде умрелият?“
Отговорът беше от ясен по-ясен: „Аз!“
„Кой щеше да се прости с мечтите си? Искендер или ти?“
„Аз!“
„Тогава, събери си ума, Паргалъ! Ще си затвориш очите за поредния опит на сатаната да ти навреди ли? Толкова ли си глупав и сляп, че да не послушаш разума си? Нали го откри! Повече няма да ти избяга! Изчакай подходящото време!“
Залитна наляво, избута го, изглежда, струпването под ковчега.
Сега се оказа точно зад гърба му. Усещаше дори ужасната миризма на пот, която се разнасяше от тялото му. Ах, огън го изгаряше отвътре. Де да имаше един нож сега. Никой нямаше да го види. Една секунда беше достатъчна, за да му пререже гърлото. Никой нямаше дори да разбере какво е станало. Докато Искендер се свличаше на земята с бликащата от гърлото му мръсна кръв, той щеше да го стъпче и да мине през него. Цялото гъмжило щеше да тъпче под краката си проклетото му тяло.
Съвсем се доближи до него. Докосна го по рамото. Подаде си главата.
Искендер се извърна леко и го погледна с въпроса: „Ти пък кой си?“.
Същите очи. Същите зачервени подпухнали очи. Същото проклето лице. Белегът от нож над дясната вежда.
Кръстосаха погледи.
Нададе вик в себе си: „Трепери пред ангела на смъртта, Искендер!“.
Искендер обаче дори не трепна. Обърна се и продължи да носи ковчега.
Не го позна!
Ибрахим направо полудя! Господи, той не ме позна! Не позна момчето, което кълца, на което причини неописуеми мъки, което вдигна и хвърли на земята с думите: „Хайде, превържете му онази работа!“.
Блъснаха го силно по рамото и той изхвърча настрани. След това — още веднъж. Гъмжилото, разбунено от изпращането на предишния си падишах и от желание да попадне в полезрението на новия, го изблъска съвсем настрани.
Така си и остана там.
Вдигнатият от земята прах му раздразни ноздрите и очите.
„Не си мисли, че си отървал кожата! — промълви. — Намерих те, Искендер! Ако те бях удушил тук, щеше да се превърнеш в герой. А ти трябва да умреш безславно. Разрешавам ти да живееш до деня, когато ще бъда твоят ангел на смъртта и ще те стисна за гърлото. Но клетва давам, отсега нататък ти, Искендер, ще проклинаш всеки ден, в който ще бъдеш все още жив!“
L
Хатидже не можеше да забрави онази нощ. Нощта след погребението на баща ѝ. Защото за пръв път тогава погледна към звездите с други очи. Какво беше казал Паргалъ? Господи, толкова красиви неща беше казал, че ето на, не успя да ги запомни дума по дума. Беше ѝ обяснил, че баща ѝ е вече сред звездите. Дали виждаше, че Хатидже сега е отправила поглед към него?
После беше дочула отдалече онзи звук. Онази магия. Онзи вик. Онази въздишка. Онзи стон. Забранено беше да се минава покрай покоите на валиде, затова Ибрахим вероятно свиреше някъде откъм галерията на господаря.
Това, значи, беше цигулката, която омагьосваше слушателя. И Паргалъ галеше струните с лъка, мислейки за нея. Пръстите му се плъзгаха по късия гриф на инструмента заради нея. Ето, Хатидже си спомни думите на Ибрахим, които допреди малко не ѝ идваха наум. „Баща ви, който се възнася към звездите, ще чуе какво изпитва сърцето ви и ще каже на проблясващите край него звезди: „Помълчете, послушайте, погледайте какво ви нашепва за мен моята дъщеря“.
Докато го слушаше, все повече се убеждаваше. „Ето какво изпитва сърцето ми — си каза. — Стон, надгробен плач, копнеж, разкаяние, гняв, мъчителна обида, която простих, но от която не можах да се отърся, самота… всичко имаше. Това е гласът на моето сърце.
Тази нощ, когато някъде там стенеше цигулката, Хатидже вдигна към звездите плувналите си в сълзи очи и промълви: „Чуваш ли, татко? Чуваш ли гласа на сърцето ми?“.
И в същия миг стана още едно чудо. Една от звездите — най-голямата, най-блестящата, най-разкошната — сякаш намигна на Хатидже. Радост запърха в душата ѝ: „Ето, това е звездата на моя баща!“.
Всяка нощ очите на Хатидже не спряха да търсят тази звезда. Ослушваше се да чуе цигулката на Ибрахим, но той от месеци вече не свиреше.
„Защо? — ядосваше се тайно тя. — Защо не свириш? На какво прилича това — да накараш някого да се наслади, а след това да го лишиш?“
А тя имаше такава нужда от този звук, от тази хармония, от тези напеви!
— Хатидже?
Обзе я страх да не се е обидил. Ако се е обидил, имаше право. Сигурно това толкова нежно, толкова чувствително сърце бе покрусено от нейната грубост. Хатидже съжаляваше, че тогава не се обърна поне веднъж да погледне Ибрахим. Съжаляваше за всичко, което направи и не направи от първия миг, когато го видя, та досега.