— Случило ли се е нещо, момичето ми?
— Моля?
Майка ѝ я гледаше разтревожена право в очите.
— Случило ли се е нещо, принцесо моя? Беше се отнесла нанякъде?
— А? Неее. Нищо ми няма, валиде… Бях се замислила.
Хафза не я попита: „Я кажи, да видим, за какво си се замислила, хубава моя Хатидже?“ Защото предполагаше за какво можеше да бъде.
Хатидже беше такава особена от онази вечер. От вечерта, когато Сюлейман, придружен от Ибрахим, дойде в покоите ѝ да целува ръка.
Нямаше как да се каже, че майка ѝ се заблуждава. Хатидже ходеше непрекъснато умислена. Но не беше дори и от въпросната вечер, когато батко ѝ и Ибрахим дойдоха в нейните покои — тогава тя дори не погледна към Ибрахим.
Беше от още по-преди.
От момента, когато Гюлбахар ѝ каза: „Не ми е ясно как може да се живее без мъж!“ Не изчезваше от ушите ѝ нейното подхвърляне: „Е, все ще се намери някой да те вземе!“.
Щеше ли да се намери наистина? Щеше ли да се намери мъж, който ще пожелае да вземе в обятията си нечие тяло, мачкано от звяр с ръце като паяци, нечие омърсено тяло?
„Ще се намери! — беше казала Гюлбахар. — Че кой няма да вземе сестрата на могъщия султан Сюлейман? Аз даже намерих един…“
Тя била намерила вече един! И кой бил той?
„Какво ще кажеш за онзи, Европееца, дето не се отделя от Сюлейман? Чакай, как му викаха? Ха, Ибрахим!“
Цялата нощ Хатидже се въртя от яд и се мята в леглото си, заравяше глава във възглавницата, за да не чуе Небиле риданията ѝ.
Ако Гюлбахар ѝ кажеше същите думи сега, дали щеше да се мята и да ридае, дали щеше да полудява от яд? Не беше много сигурна.
Единственото сигурно нещо беше ядът ѝ. Трябваше да покаже на Гюлбахар къде ѝ е границата. Изгаряше отвътре, полудяваше да стъпче на земята навирения ѝ над планините нос. Все още нямаше представа как ще го направи, но непременно трябваше да измисли някакъв начин.
— Затъжих се за батко ни, падишаха. Мислех си, валиде, какво ли прави, какво ли струва?
Майка ѝ я погледна, въздъхна дълбоко, но нищо не каза.
— Май щеше да кажеш нещо, валиде. Отказа се. Хайде, кажи си го!
— Боже, какво да каже една старица? Няма нищо.
— Хайде де, ще се пръсна от любопитство!
Хафза султан изгледа мълчаливо бледото нежно лице на Хатидже. И тихо продума:
— Познат ни е този копнеж дъще — защо, мислиш, изчезнаха мъжете край нас.
Хатидже я погледна подозрително. В душата ѝ се надигна радост. Нима… Сюлейман в харема ли се развличаше? Не викаше ли повече Гюлбахар в покоите си? Засрами се от себе си, че се зарадва толкова много.
— Харемът ли? Кажи ми: „Батко ти Сюлейман се отбива в харема. Появи се и съперница на Гюлбахар!“, че да се хвърля на врата ти от радост.
— Хатидже!.. Срамота е! Грехота!
Огледа се наляво-надясно да види какво са чули придворните.
Хатидже се присламчи съвсем близо до майка си и прошепна:
— Какво да правя? От теб ли да крия това, което и Аллах знае? Мразя я онази грузинка от планините. Кой повече от мен би се зарадвал, ако падишахът си е намерил нейна заместничка? Нима великият Сюлейман ще прекара целия си живот с една драка? Не му ли трябва още една любимка? Една, три, пет! А?
Хафза султан изпита непреодолимото желание да погали дъщеря си по бузата, но се овладя. Такива работи не бяха позволени. И падишахът, и майка му трябваше да се държат на разстояние от децата си. А пък да целуваш и галиш голяма дъщеря пред прислужниците беше абсолютно недопустимо.
— Тя и без това си има заместничка — въздъхна лекичко.
— Какво? Наистина ли? Коя е?
— Имперската армия, Хатидже! — отвърна. — Армията е заместничка за всеки падишах. Защото всички властелини се грижат повече за воините си, отколкото за съпругата. — За миг погледът ѝ се зарея някъде. — Щом покойният ти баща изчезнеше, аз си знаех, че предстои военен поход, че Селим хан ще възседне Карабулут и начело на войската ще тръгне на война. За да въоръжи войниците си с храброст, той лягаше и ставаше в казармите. Заедно с еничарите и спахиите бъркаше с лъжицата в паницата им, в казана им. Е, такъв е и синът му Сюлейман, Хатидже. Сега е негов ред. Сигурно Сюлейман и Ибрахим ага сега са в казармата.
Хатидже не забеляза, че като спомена Сюлейман и Ибрахим, майка ѝ се усмихна и я погледна. Само една дума ѝ се загнезди в мозъка: „Скоро предстои поход!“.
Дали падишахът щеше да отведе и него в похода?