Сърцето ѝ се сви.
Не се наложи да чака дълго за отговор. Придворните и слугините се развикаха, разтичаха, по това разбраха, че Сюлейман идва в покоите на майка си.
Сюмбюл ага се втурна в стаята на Хафза султан и извика, едва поемайки си дъх:
— Повелителят! Господарят ни пристига, султанке!
Главният евнух се просна на земята не толкова да покаже почит, колкото да даде почивка на изтощените си от тичането дебели телеса.
— Султан Сюлейман пристига!
Хатидже се притесни. Захвърли ръкоделието. Дали и той идваше?
Нали не се отделяше от брат ѝ дори за секунда, би трябвало и той да е с него. Надяваше се.
Двете с майка си се стегнаха и станаха на крака да посрещнат падишаха. Но първо се отвори страничната врата. На прага ѝ застана Гюлбахар.
— Идва ли? Сюлейман пристига, нали? Попита ли за мен? Сигурно е чул, че съм дошла в Новия дворец.
Хатидже се ядоса. Проклета да е! Откъде се взе сега пък тази?
Хафза беше положила неимоверни усилия да я изпрати в Стария дворец. А сега, без дори да предупреди, тя беше дотичала тук, че на това отгоре се и похвали:
— Явно, като е чул, че съм тук, не се е стърпял. Абе защо му трябваше веднага да тича? Нали и без това довечера щяхме да си имаме халвет!
Майка и дъщеря се спогледаха. В очите и на двете се четеше: „Безсрамница!“
Гюлбахар вдигна рамене и мина отдясно на Хафза султан. Сигурно си мислеше, че така Сюлейман първо ще прегърне нея.
Вратата точно отсреща се открехна. Отвън се разнесе гръмотевичен глас:
— Дестуууур!
Последваха една след друга възхвалите за падишаха:
— Султанът на Анадола и още на Румелия, на седем земи, на три морета, надареният с щастие, слава и могъщество повелител на Османската империя! Наместникът на Мохамед и халифът на ислямските земи, господарят Сюлейман хаааан, син на покойния Явуз султан Селим хан, син на султан Баязид хан, син на султан Мехмед хан Завоевателя!
Падишахът подбра полите на кафтана си и прескочи прага.
Хатидже се срина.
Нямаше го.
И бездруго беше грешка да очаква, че ще дойде и той. Какво щеше да търси в харема друг мъж, освен падишахът? Но се беше надявала. Беше го пожелала. Беше го поискала. Когато пристигнаха в двореца и дойде първата вечер да целуне ръка на майка си, Ибрахим не беше ли до него? Защо сега да не е? Дали пък Паргалъ сам не е пожелал да дойде? Защото ѝ се е разсърдил?
С грейнало лице султан Сюлейман погледна към трите жени, навели глави за поклон пред него.
— Валиде!
Тръгна направо към застаналата между сестра му и любимката му Хафза султан. Когато целуна майчината ръка и вдигна глава, Гюлбахар се размърда да покаже, че е тук. След валиде обаче падишахът се обърна към сестра си:
— Хатидже султан!
С наведена пред него глава, тя видя как Сюлейман също се наведе леко и ѝ пошушна:
— От ден на ден ставаш все по-хубава, сестричке!
Хатидже зачерви бузи. Усмихна се и измънка:
— Така му се струва на господаря.
Гюлбахар остана последна и макар да усещаше как кръвта ѝ се смразява, не издаде разочарованието си и излезе напред:
— Повелителю! Какво щастие!
— И ти ли си тук, Махидевран?
Всичките нерви по лицето на Гюлбахар заиграха.
— Е, какво? — произнесе тя. — Само като проговорих, ли забеляза, че съм тук?
— Как е нашият син, принц Мустафа?
— Чака с нетърпение да целуне ръка на баща си.
— Преди да тръгна, ще се отбия в Стария дворец. Толкова се затъжихме за сина си и ние!
— На тръгване ли?
По лицето на Хафза султан този път плъзна тревога.
— На тръгване ли казахте, сине мой, хане?
— Да, валиде. Дойдох да ме благословите. Походът е скоро.
Поход ли? Хатидже погледна внезапно побелялото лице на майка си.
— Накъде?
Султан Сюлейман се усмихна на сестра си. Но не ѝ отговори. Естествено, тя пак направи нещо недопустимо. Цял живот не откри докъде е позволеното и откъде започва непозволеното. Но тя попита. Трябваше да пита. Тя беше Хатидже — дъщерята на Селим. Тя беше първият човек, от когото баща ѝ поиска да види и да прочете неговия завет. Щом е така, тогава тя трябваше да има правото да попита батко си къде ще тръгва на поход.
Посещението на падишаха беше за кратко. Отново целуна ръка на майка си. Получи благословията ѝ. Погали го по гърба. Обърна се към Гюлбахар:
— Утре ще се отбия в Стария дворец да прегърна нашия принц.
С това той красноречиво даде да се разбере, че Гюлбахар трябва да се върне у дома.