После падишахът се обърна към сестра си:
— Оттук ще отидем до гроба на баща ни, да прочетем една молитва. А и да погледнем как работят архитектите и изпълнителите по изграждането на тюрбето. Ако искаш, ела и ти, Хатидже.
Излязоха заедно и по коридора Хатидже вече не изтрая:
— Накъде? — прошепна на султан Сюлейман. — Накъде ще е походът?
Въпреки сериозния си вид, падишахът погледна сестра си с усмивка:
— Ти знаеш накъде, сестро султанке! Натам, накъдето каза баща ни! Белград!
Белград, който Мурад Втори, Мехмед хан Завоевателя и дядо ѝ султан Баязид обсаждаха, но не можаха да го поставят на колене! Белград, за който баща ѝ умря, докато се подготвяше да го завоюва.
Белград, стражът на Дунава, Сава и Унгарската пуста.
— Изпратихме послание до краля: „Вместо да се лее кръв, поставяме ти следните условия. Ела и се предай. Ти ще си останеш на мястото“. Така нареченият неверник Лайош уби пратеника Бехрам чауш — това беше неговият отговор. Щом е така, ние пък ще сринем крепостта и така ще изпълним завета на баща ни.
Хатидже едва удържа сълзите си.
— Да бъде благословена твоята храброст, падишах!
Още докато изчакваше Небиле да се качи в колата, Хатидже усети нещо непривично. Момичето за миг застина от изумление при вратата. Когато Хатидже се качи на стъпалото след нея, сърцето ѝ подскочи до гърлото. Вътре седеше някой. Той!
Боже господи!
Веднага влезе, затвори вратата.
— Вие?
— Простете ми дързостта!
Колата се люшна. Тръгнаха.
Ибрахим седеше откъм кочияша, с гръб към него. А Хатидже и притиснатата от любопитство и страх към господарката си Небиле бяха точно срещу него.
— При всяка наша среща искате извинение!
— Не искам да е така, но не ми остава нищо друго. Знаете, че не е възможно да се приближа до вас незабелязано.
— Е, значи сега никой не ви видя, като се качвахте в колата?
— Никой! Накарахме ги да вземат мерки!
Този му отговор я обърка. Личният секретар на падишаха ще се качи в колата на сестрата на великия падишах и никой няма да го види!? Невъзможно! Внезапно в главата ѝ изплуваха последните думи на Ибрахим: „Накарахме ги да вземат мерки!“. И той ли беше започнал да говори изискано по царедворски? Или имаше предвид повече от един човек?
— „Накарахме ги да вземат“!?
По лицето на мъжа, който долови подозрението в гласа ѝ, плъзна смутено, но лъчезарно изражение.
— Да, султанке! Накарахме ги! Вашият слуга и Негово Величество падишахът!
Какво! Падишахът ли? Значи и батко ѝ участваше в тази подмолно скрита работа?
— Не разбирам защо сте решили, че трябва да се прави такова нещо. Ако се разчуе, няма да е много добре — не толкова за мен, колкото за вас. Какво искате?
— Да се сбогуваме, Хатидже султан!
„Ах!“ — възкликна в себе си тя. Пак този глас — обайващ, галещ, топлещ душата, зовящ я към грях; гласът, който я караше всяка нощ да се оправдава пред духа на Пойния славей.
— Скоро с моя повелител поемаме на поход. Не исках да тръгвам, преди да ви видя. Не знам какво е предвидила съдбата — тръгваме, но дали има връщане?
Сърцето ѝ се сви и разтревожено възкликна:
— Да не дава Аллах!
Ибрахим открехна леко завесата и погледна навън.
— Трябва да тръгвам!
Тупна три пъти зад гърба си. Конете обърнаха на тръс, после забавиха ход. Колата спря.
— Слушайте ме тази вечер! — пошушна Ибрахим.
— Ще свирите ли?
— Да. За вас! Само за вас! С надеждата, че ще гледате към звездите и ще си спомняте за вашия слуга! — Ибрахим моментално се съвзе и с половин уста изрече: — Ако ме… ако ме чакате…
Хатидже помисли, че ще полудее.
— Да? Ако ви чакам…
— Ще имам повод да се върна, Хатидже!
Вратата рязко се отвори. Макар че колата тръгна съвсем бавно, през отвора Хатидже видя, че минават покрай редица чинари. Личният секретар остави в ръцете ѝ нещо, скочи и за миг изчезна сред дърветата.
— Дииий! — викна отгоре кочияшът. — Тръгвайте, мързеливи момичета! Какво е това! Хайде, препускайте!
И двете останаха като омагьосани. Погледнаха това, което Ибрахим набързо ѝ мушна в ръцете:
— Пръстен! — промълви Небиле. — Пръстен ви е оставил, султанке!
Същата вечер Хатидже слушаше Ибрахим с поставения на ръката си пръстен. Не знаеше дали батко ѝ и майка ѝ имат представа за това.
Не смяташе и да им казва. Това, това… това си беше нещо като необявен годеж. В никакъв случай не беше в реда на нещата. „По дяволите!“ — си каза. И да е позволено, и да не е, тя се беше сгодила. И нейният годеник скоро отиваше на война.