Оправда се — с разума, с душата, с греховете си. И Пойният славей щеше да поиска това да се случи. Всъщност, да бъде щастлива.
„Прости ми!“ — промълви тя към нощта. Знаеше, че Фехим Челеби я съзерцава някъде от звездите. „Аз съм толкова отчаяна. Толкова самотна. Много. Много. Ти го знаеш. Държах се. Но… в мен, изглежда, пламва любов, мой Славею. За пръв път след толкова години, Фехим, в мен покълва надежда.“
После потърси звездата на баща си. Ето, там беше. На другата до нея измисли име: „Крадецът на сърца“. От тази нощ нататък това щеше да бъде вече звездата на Ибрахим. Всяка нощ тя щеше да си говори с нея, да споделя, щеше да си спомня мелодиите на цигулката. Щеше да зове: „Ела! Ела!“
Изслуша последните звуци, които ѝ грабнаха душата и отлетяха нанякъде. Не помръдна, докато безмълвието не погълна нощта. Отдалече, много отдалече, се чу гугукането на нощна птица. Това сигурно беше знак. Сигурно Пойният славей ѝ се обаждаше: „Върви към твоето щастие, моя Хатидже!“ Както казваше той: „От една смърт да се роди един живот!“
Бавно се надигна от дивана, на който беше приседнала. „Ще те чакам, Паргалъ! — промълви. — Има вече за какво да се върнеш. Върни се при мен!“
LI
Хатидже беше объркана. Нещастна? Не можеше да си отговори с „да“. Дори от време на време си мислеше, че е щастлива. Непълно, особено щастие, но ето на, щастлива беше. И през ум не ѝ беше минавало, че е възможно да чака някой мъж. За нея това беше съвсем непознато чувство и когато си даде сметка, че я завладява, по цялото ѝ тяло сякаш се разля огън.
Броеше дните. Армията тръгна на осемнадесети май, оттогава бяха минали петнадесет дни. Само петнадесет дни. Петнадесет дни, които на нея ѝ се струваха хиляди години. Къде ли бяха сега? Войската сигурно беше оставила Одрин зад гърба си.
За да си ангажира мислите с нещо, тя се пренесе в Стария дворец. Следеше за реда и порядките в харема, всеки ден изслушваше купищата оплаквания на главния евнух Чухадар Сюмбюл ага от момичетата, а в същото време пускаше по някоя и друга муха в главата му.
— Като се върне господарят, искаме тук, в харема, да се отърси от умората в похода. Трябва да сме подготвени.
Отначало човекът не я разбра.
„Ами нали Гюлбахар хасеки е тук!“ — си помисли. Но когато видя блясъка в очите на Хатидже, моментално схвана завоалираните ѝ приказки.
— Мога да уредя една вечеря на господаря с момичетата в харема, султанке.
— Подходящо е, напълно! Как иначе се лекува напрежение от война, не е ли така?
Разбраха се.
И това тяхно споразумение стана повод Хатидже почти всеки ден да се появява в салона на наложниците. Сновеше в него от край до край, оглеждаше новите момичета.
Този ден още от вратата на харема разбра, че там е настъпило Второто пришествие.
В ташлъка на харема някакво момиче крещеше нещо на непознат език, гласът ѝ трещеше от земята до небето. Подали глави над парапета от горния салон, наложниците подхвърляха закачки към врявата долу, смееха се, подвикваха.
— Коя е тази бе?
— Какво сте се развикали?
— Накарай я да млъкне бе, Сюмбюл ага!
После гласът на момичето се извисяваше пак на непознатия език, след него кипваше Сюмбюл ага.
— Александра ли? Тебе трябва да те нарекат „Стоножка“. „Червената стоножка“!
После иззад вратата долиташе някакъв свистящ звук и писък.
— Ха така! — викаше отгоре една от наложниците. — Удряй я с тоягата по гърба, та да научи на бърза ръка какво значи дворцов харем!
Боже господи! Бие момичето! Хатидже беше чула за подобни неща, но не можеше да повярва. Веднъж главният евнух ѝ беше казал: „Вие, султанке, не знаете, но няма друг начин да се приучат тези момичета на ред и порядък!“
Хатидже рязко отвори вратата към ташлъка.
— Сюмбюл ага!
Запъхтеният евнух замръзна с вдигнатата дълга тояга в ръце.
Първото нещо, което ѝ привлече вниманието, беше талазът от разпръснатата в краката на Сюмбюл ага коса. За пръв път виждаше такова нещо. Приличаше на залял девойката чак до талията червен водопад.
Криеше лицето си с ръце. Стоеше в явно очакване тоягата да се стовари за пореден път върху гърба ѝ. Клекнала до нея върху каменните плочи, плачеше още една девойка. Още една девойка! С черни коси и дръпнати очи. Точно когато Хатидже се втурна в ташлъка, я завари вкопчена в краката на Сюмбюл ага да го моли да не бие червенокосата. Той спря, тя го пусна, веднага се обърна към девойката на земята, започна да я гали по косата, да я успокоява.