— Какво става тук?
Главният евнух се опита да каже нещо, но Хатидже не му даде тази възможност. Посочи с пръст проснатата на земята девойка:
— Биеше ли я?
Той погледна увисналата си във въздуха ръка така, сякаш я виждаше за пръв път да стиска тояга. Пръстите му омекнаха и той я изпусна на пода.
— Много е опърничава! Само Аллах и аз си знаем какво тегля от седмици…
— Какво е направила?
— Откакто е дошла, в харема няма мир и покой. Непрекъснато крещи. На всички момичета вече им писна!
В това време девойката на пода се опитваше да се изправи на колене. Рязко завъртя глава и отметна падналата върху лицето ѝ червена коса. Промълви нещо неразбрано и прегърна момичето, което седеше до нея.
Господи!...
Хатидже не помнеше досега да е виждала толкова красиво лице. Невероятно красиво! „Какво ли не може да сътворява Аллах!“ — удиви се тя. Тази девойка беше по-красива и от Небиле, за която беше решила, че няма друга като нея на света, а Сюмбюл я биеше така безмилостно! Възмути се от дън душа. Обградено от талазите на червената коса лице беше бяло и розово. Не можеше да се каже, че има високо чело, може би заради няколкото огнени букли, паднали върху него. Веждите — извити като лък. А очите… Хатидже не успя отведнъж да им определи цвета. Зелени като морето в облачен ден? Не, не точно такива. Сини като хоризонта, където небето и морето се сливат? Или теменуженосини като притъмняващото море, когато златистожълтият ден започва да се оттегля и запламтяват червените отблясъци на последните слънчеви лъчи? Нещо такова. Кой знае колко тояги се бяха стоварили върху гърба ѝ, а в тези очи нямаше и капка сълза. Само един ред бели като бисери стиснати зъби издаваха непоносимата болка.
— Откъде е дошла?
— По-добре да не беше идвала! От Крим. От двореца. Изскочи от кораба, който докара подаръците на хан Мехмед Гирай за нашия господар по случай коронясването му. Истинско бедствие!
Сюмбюл ага съвсем забрави, че се намира пред султанката, говореше без задръжки и тъкмо с това се издаде, че девойката направо го е подлудила. Той изобщо не погледна към Хатидже.
— И момичето до нея е от Крим, но тази никак не прилича на тамошна. Виж, косата ѝ е червена, очите — сини! Тази е московчанка! — процеди през зъби главният евнух. — Някъде оттам била.
За да не му подрони авторитета, Хатидже не му се скара пред момичетата. А това, че разбра как зверски налагаше жените по гърба, и то с дрянова тояга, направо я вбеси. В този момент се сети, че и Гюлбахар прави същото с дряновата тояга. Колко пъти беше видяла момичетата да викат от болка в нейните покои и да излизат оттам обляни в сълзи. Беше чувала и нейния квакащ глас: „На ти, на ти… Или ще ставаш човек, или ще ти насиня гърба с тоягата, като на Фитнат!“
А сега Сюмбюл караше неземната червенокоса красавица човек да става.
— Можеш да се оттеглиш, Сюмбюл ага! — каза му Хатидже.
— Султанке…
Явно човекът не искаше да я остави сама с някаква си дивачка.
— Сюмбюл! — скастри го тя. — Изпрати ми Шетарет калфа!
Хатидже изчака главния евнух да излезе, мърморейки нещо под нос.
Сетне се усмихна и пристъпи към двете девойки. Усмивката ѝ обаче не свърши никаква работа. Красивото лице на червенокосата с нищо не се промени.
— Коя сте, момичето ми?
Позна, че девойката разбра въпроса ѝ. Но беше стиснала зъби и огънят в очите ѝ не беше стихнал.
— Аллах да ви благослови! — намеси се другата с дръпнатите очи. — Спасихте ни от звяра.
— Не ни знае езика ли? Защо не говори?
— Знае го. Но сега е много ядосана.
Без да иска, Хатидже се разсмя:
— Ядосана, значи?
Стана нещо съвсем неочаквано. Червенокосата красавица, за която предполагаше, че не познава езика им, промълви:
— Да! Ядосана! И то много ядосана! Аз него мога убие. Да имала нож… гърлото… ето така щях режех! — показа с ръка къде и как е щяла да реже.
— Защо те биеше?
— Аз настъпила негов крак, затова.
Хатидже не можа да реши веднага как да постъпи — да се смее ли, да се ядосва ли… Значи затова Сюмбюл на излизане куцаше?
— Ти защо го направи? Не те ли е жал?
— Не. Аз много молила, много оплаквала, ама той не чува мен. Не води мен при Височество… нейно…
— При Височество ли, момичето ми? При кого?
— Майка ми Хафза!
Какво? Хатидже така се изуми, че ако държеше нещо в ръцете си, щеше да го изпусне.