— Майка ти Хафза ли? Добре, теб кой те изпрати?
— Майка ми султанката. Гюлдане султан.
Хатидже се размисли. Гюлдане султан? Съпругата на Кримския хан Менгли Гирай ли? Беше се разчуло, че горкичката е починала.
— Майка султанката като умирала, мене поверила… на майка Хафза. Така каза мене майка султанка!
— И ти дойде да видиш Хафза султан?
Момичето прикова в нея очите си — нещо между зеления, синия и теменуженолилавия цвят. Сега и двете ѝ ръце бяха на кръста. В тази си поза имаше вид на котка, готова всеки миг да скочи върху нея и да я одере — така поне изглеждаше на Хатидже. Известно време нищо не продума. Явно я преценяваше.
— Не! — каза самоуверено. — Ще се видя и с нея, но истинска моя работа — друга!
— Така ли? Каква е, можеш ли да кажеш?
— Изпълня завета на майка султан! Като умира, казала мене… върви! Сподели!.. Стани ортак трона… Ортак короната на Османовия род! Вземи го!.. Каквото ти се полага! И аз дойдох!... Ортак трябва стана!
По лицето на Хатидже пламна огън. Не можа да познае дали от това, което чу, или от жаравата в очите на това момиче.
Да споделяла короната и трона на Османската династия, така ли?
Да споделя?
Що за лудост беше това?
Короната и тронът на Османската династия беше султан Сюлейман. Нейният батко!
И това красиво и свежо като полските цветя момиче… Изведнъж в главата ѝ нахлу мисълта, от която всичко в нея затрептя.
Ще ставаш ортак на короната и трона, а? Ортак на короната и трона на батко ми Сюлейман… Аллах ѝ показа пътя, който търсеше. Тя вече знаеше как ще стъпче в земята носа на Гюлбахар. „Угасна, Гюлбахар хасеки! — злорадо си пошепна без глас. — Сега вече угасна!“
— Как се казваш?
За миг момичето се замисли и я погледна колебливо дали да ѝ отговори или не. Вдигна глава и на един дъх изрече:
— Александра Анастасия Лисовска. Дъщеря на отец Никола от Украйна. Тук казват мене Руслана… — набързо огледа дрехите на Хатидже. — А ти коя си?
Не ѝ дойде отвътре да отговори: „Аз съм Хатидже султан“.
— Хатидже! Така се казвам. А пък ако питаш коя е тази Хатидже, ще ти кажа, Александра. Аз съм тази, която ще те заведе при майка Хафза!
Хатидже трябваше добре да си помисли. Затова и не бързаше. Прибързаната крачка можеше да се окаже погрешна. Трябваше да подготви и майка си, и момичето за плана, който започна да се оформя в главата ѝ.
Не знаеше дали ще успее или не. Но реши, че ако опита, нищо няма да загуби. Първо трябваше да пази Александра от Сюмбюл, а него — от Александра.
От девойката научи, че е била образована в Кримския дворец. Как се казваше? Мерзука. Но тук беше дворецът на Османската империя. Мястото, където се фокусираха традиция, възпитание, вярност към държавата, безпрекословна дисциплина, добро и лошо, хубаво и грозно. Тук се държеше сметка дори за броя на хвърчащите из въздуха мухи. Място, където на всяка стена имаше очи и уши, на всеки ъгъл — заложени капани и предателства.
Шетарет калфа се занимаваше с момичето от четири месеца. Когато пълната чернокожа прислужница дотича запъхтяна, Хатидже я дръпна на една страна:
— Чуй ме добре, калфа! Новото момиче ще се отглежда добре!
— Че кое по-точно? Харемът е пълен с нови. Откакто господарят се коронова, даже и кокошките, и вълците взеха да изпращат момичета в харема. Само оттатък Каф планина не са дошли!
— Червенокосата! Александра!
— Руслана е тя, султанке — поправи я веднага калфата. — Така я наричат момичетата.
— Както и да е, точно тя. Искам учител по правилата за добро поведение. Повикай ходжи. Да се научи да свири на нещо. На уд например. Или на канун. Откъде да знам! Трябва да свири на нещо. Дръж я настрана от Сюмбюл. Гледай да го стреснеш с госпожа султанката, кажи му, че съм го взела под око. Ха, пази я и от другите наложници.
— Добре че ми каза, султанке. Оня ден три момичета се съюзили и напъхали в дрешника на ташлъка едно гъркинче, на което завиждали. Като почнали да го налагат с тоягите! Едва го изтръгнахме от ръцете им, господи! Обаче…
— Какво „обаче“, калфа? Не искам на онова момиче да му се случи такова нещо!
— Ти за нея не се страхувай, моя султанке с лице като роза! На Руслана нищо няма да ѝ се случи. Идва сама в помещението на наложниците. Така ги гледа! Леле, леле!... Не можеш да стоиш пред нея! На всичко е способна тази с червената глава!
Шетарет излезе права. За четири месеца не остана нещо, което Александра да не е направила. Разтурваше целия харем, обръщаше нагоре с краката салона на наложничките. Хатидже обаче всичко прикриваше. Не забравяше думите на Шетарет: „На всичко е способна тази с червената глава!“