Добре де. Та нали търсеше точно такава! Някоя, която да бъде способна на всичко.
— Ако те пита за мен, ще ѝ кажеш само „Хатидже“ — често напомняше на Шетарет. — Занимава се с възпитанието на наложниците. Ясно ли е? Само толкова!
Нямаше никаква вест. Разбира се, чуваха, че Османската армия преодолява всяко препятствие по пътя си и напредва, но не това ѝ трябваше на Хатидже. Ни звук, ни стон от Ибрахим! Не можеше ли човек да драсне поне един ред и да го изпрати?
С тези мисли в главата първо изпадна в хипохондрия: „Далече от очите, далече и от сърцето!“.
После я обхвана страх да не му се е случило нещо.
Дали съдбата не го беше последвала по петите, дали не го беше повалила на земята? Можеше ли? „Можеше — отговаряше си уплашено сама. — След като ми е такъв късметът!“
Друга нощ се настрои: „Щом той не пише, аз ще му изпратя едно послание“.
След това пък реши, че всичко, което си мислеше, е безпочвено и глупаво. Как можеше личният секретар на падишаха да изпраща писма на сестрата на султана? Възможно ли беше? Ако му се е случило нещо, непременно щеше да се разчуе. Никак не беше редно и тя да изпраща писма на Ибрахим. Ама никак! Още нямаше нищо казано, нищо чуто, нищо обявено. Един поглед с черни очи, един пръстен, пуснат крадешком в ръцете ѝ в една кола, където се бяха срещнали тайно.
Ами ако той ѝ каже: „Грешно сте ме разбрали, аз исках само да ви оставя един спомен“?
Това предположение ѝ беше достатъчно да се разтревожи така, че да ѝ пламнат и ушите. „Хайде, хайде, драга! — успокояваше се сама. — Ако беше така, защо щеше да ми казва: „Мисли за мен, спомняй си за мен!“
И ето на — тя си мислеше за него. Четири месеца, всеки ден, всяка нощ, всяка минута. В мисли за него прекарваше цялото си време, останало, след като получеше от Шетарет калфа сведенията за състоянието и обучението на червенокосата и след усилията, които полагаше да измисли за Небиле нещо, с какво да я ангажира и разсее, тъй като тя от ден на ден изглеждаше все по-отчаяна и затворена в себе си.
А нощем очите ѝ се срещаха със звездата на Паргалъ.
Вечерта, когато ѝ съобщиха, че валиде я вика, душата ѝ се стегна. По това време Хатидже витаеше в света на своите мечти. Изваждаше от мястото, където го криеше, пръстена, който Ибрахим ѝ пусна и избяга, поставяше го на пръста си, въртеше го насам-натам. За да не вижда това, Небиле или се втренчваше право пред себе си, или извърташе глава настрани. „Ах, моя хубава Небиле! — възкликваше без глас Хатидже. — Знам, страдаш за твоя любим. Недей да поемаш и моето тегло. Остави ме сама да чезна.“
Откакто главният лекар Али Челеби тръгна на поход заедно с имперската армия, Небиле загуби апетит. Ходеше като отнесена, едва-едва се усмихваше.
Още преди да узнае възрастта му, Челеби се премести в казармата, а сетне замина заедно с войниците. На колко ли години беше? Тридесет ли, четиридесет, петдесет? Ако разликата между тях беше както между мен и оня звяр с ръцете-паяци, тази работа в никакъв случай нямаше да стане. Категорично го реши: „Няма да позволя Небиле да вехне под студеното тяло на някакъв си старец. И да е влюбена, три дни щеше да плаче, щеше да ме намрази. А на четвъртия щеше да го забрави заради някой друг челебия“. Щеше да потърси само позволени начини да го забрави, разбира се. Тя самата не можеше дори да се усмихне, но поверената ѝ от Джевахир Небиле щеше да е слънчева и засмяна. Но тъй като не искаше да ѝ дава празни надежди, сега се правеше, че не забелязва нищо.
Господи, как копнееше! Сама дори не можеше да повярва, че я е сполетяла нова любов. Всяка вечер си лягаше рано с надеждата да го сънува, но Ибрахим не се появяваше в сънищата ѝ така често, както преди.
Тя се изтягаше по гръб, приковаваше очи в отраженията на решетките от прозореца върху стената и си го представяше. Своят необявен годеник! Представяше си мига, когато го видя за пръв път, изправен върху палубата на галерата, която докара батко ѝ Сюлейман до Сарайбурну. Запознаването им на пристанището. Първите им погледи. После — внезапно обърканият си мозък. Онзи негов трепетен глас, прозвучал зад гърба ѝ, когато погребваха баща ѝ: „Слушай ме тази вечер! Ще свиря за теб!“ Вълшебната мелодия, която се възнесе от цигулката му към звездите.
Съобщиха ѝ да отиде при майка си тъкмо когато си представяше, че войната е завършила, че султан Сюлейман е изпълнил завета на баща си и е вдигнал знамето на Османската империя върху Белградската крепост, че Ибрахим препуска с коня си на галоп обратно към столицата.