LII
Откакто се завърнаха в столицата, взеха да се случват разни странни неща. Ибрахим настръхна. Ето, пак се започна, си помисли.
Някаква жена пееше песен отдалече. И то — на руски!
Чу я вечерта, когато се завърнаха от Белград в двореца, и изтръпна. Отначало си помисли, че сънува. Само че беше буден. Скочи веднага и отвори прозореца. Беше съкровен, сърцераздирателен, нежен, но грабващ човека женски глас. Пееше някаква жена. На руски!
Можеше ли да повярва човек!? В Османския дворец — жена, която пее на руски!
Но ето че тя си пееше:
Песента имаше игрив, призивен ритъм. И сред него — звънтеше като ромон от извор женският глас.
Коя ли беше? Гласът долиташе откъм харема. Навярно някоя руска наложница. Робиня. Слугиня на похотта. Наложница, която е била или ще бъде в обятията на Сюлейман!
Жената беше вложила в песента целия си копнеж. Като него. Не правеше ли и той същото със своята цигулка?
Но точно сега не му идваше отвътре да свири. В душата му кипеше истинска битка, все едно воюваше със собствените си желания. Който пее, да си пее както си ще, него какво го засяга? В неговата глава съществуваше единствено мисълта за сестрата на падишаха. Хатидже! Знаеше си го: това беше авантюра с непредизвестен край. Може би любов, която щеше да му коства главата. Наистина ли беше любов? Ето на този въпрос нямаше отговор. Или по-точно — сам дори се боеше от отговора.
Беше обсебен от нея. Не си го признаваше сам, но забелязваше, че е нещо по-различно от любовта. Това беше страст. Страст, която щеше да промени съдбините му. Страст, която щеше или да го предаде в ръцете на палача, или щеше да го направи новата звезда на Османската империя, зетят на великия султан Сюлейман.
Знаеше, че и Хатидже изпитва влечение към него, беше го разбрал по просветващите и угасващи пламъчета в дъното на предизвикателните ѝ очи още при първите им срещнати погледи.
Пред него обаче имаше преграда — цяла планина. Реалността!
Макар и освободен роб, той си оставаше просто един слуга. Един личен секретар. А Хатидже беше сестрата на султан Сюлейман.
По дяволите! Как щеше да даде сестра си на роба, когото освободи, та бил той и приятел!
Естествено, че нямаше да я даде!
Черни мисли тормозеха Ибрахим. Завърнаха се в столицата още преди десет дни, а още не я беше виждал. Не му беше ясно и кога щеше да я види. Трябваше да направи нещо. Но нищо не му идваше наум. Плюс това не можеше и да мисли. Защото още не се беше отърсил от умората на похода, а Сюлейман вече му заповяда:
— Стягай се, Паргалъ!
Падишахът бързаше.
— Искам всеки ден да имам информация за подготовката на флотилията. Викам си, да вземем двамата с теб да погълтаме малко морски въздух, а?
„Морски въздух.“
Това бе кодовото име на похода към Родос, за който имаха взето само от тях двамата решение. Сюлейман беше непреклонен, че след Белград трябваше час по-скоро да развее знамето и над втората заветна цел на баща му.
— Поне този път да не изненадваме великия ни везир, Ибрахим ага.
Миналата година Пири Мехмед паша смяташе, че всичките подготовки се правят за превземането на Родос. С усмивка си спомни как човечецът се беше слисал в деня, когато падишахът обяви: „Тръгваме на поход към Белград, паша!“
— Белград ли, повелителю?… Но…
— В петък имперската армия тръгва на поход, Садразам паша. Утре да се раздадат пари на войниците ми. Да се вземат необходимите мерки.
Сюлейман го каза в деня понеделник. В петък армията потегли за Одрин.
А сега очите му бяха насочени към Родос. Нямаше да се изненада, ако утре извикаше при себе си командващия флота Мустафа паша и му кажеше: „В петък да се вдигнат платната, паша! Тръгваме на поход срещу рицарите неверници в Родос!“ През ден слизаше до корабостроителницата, проверяваше галерите по докове и във вода, отбиваше се и в спалните на моряците пехотинци да си поприказва с тях.