— Остави тази работа на мен. Аз ще изкарам зълва си в градината. А ти ще ни срещнеш там случайно. Не е забранено на мъжете да минават през градината, нали?
Не беше.
Ибрахим полудя от радост.
— Кога ще го направите?
Гюлбахар моментално усети, че и в него пламна трепетът за тази среща.
— Добре ще се разбираме с теб, Ибрахим ага! — му каза, прикривайки напушилия я смях. Тонът ѝ обаче накара Ибрахим да настръхне. Беше пресметлив, коварен, плашещ присмех. Но сега нямаше как да ѝ се разсърди. — Щом бързаш — подхвана отново Гюлбахар, — да речем, утре. Утре по икиндия ще ни намериш там. А до довечера ще очакваме от теб сведения. Ясно ли е?
На Ибрахим не му се наложи да чака тайно споразумяната среща в градината, за да разбере какво става с падишаха.
Същата вечер султан Сюлейман внезапно му рече:
— Паргалъ, откога те чакам! Нищо не ми казваш. Не си ли чул?
Още с първите думи Ибрахим разбра какво иска да му сподели Сюлейман, но се направи, че не знае нищо:
— Простете, повелителю, ако съм допуснал грешка! Ако има нещо, което е трябвало да чуя, а не съм, значи съм много виновен.
— Не си ли отваряш прозорците?
— От време на време.
— Не излизаш ли да се разхождаш в градината, покрай басейна?
— Не ми е приятно, ако господарят го няма да си приказваме.
— Добре, Паргалъ. Ти знаеш ли какво е любов?
Ето, сега падишахът си идваше на думата.
— Любовта е забранена за вашия слуга, господарю! Каква ти любов за роба! А след като бяхме дарени с благоволението на нашия господар, не ни остана време да се влюбваме…
— Не се е появила някоя! — прекъсна го Сюлейман. — Но за нас се появи, Ибрахим ага! Появи се една сладурана, която ни уцели право в сърцето.
— Султане! — За пръв път от девет години Ибрахим видя това излъчване в очите на Сюлейман. — Ако попитам коя е, ще наруша ли почитта си към вас?
Падишахът махна с ръка:
— Ако си отвориш прозореца, начаса ще разбереш коя е. Красавицата, която ме омайва всяка нощ със своята песен…
Ибрахим веднага си спомни песента, която нахлуваше в стаята му през прозореца:
Ха теглете, ха теглете, вий теглете…
— И аз я чух, господарю — отвърна. — Една жена… пееше песента на руски.
— Да… Точно тя, Паргалъ, точно тя. Красавицата, която ме омагьосва, която ме кара да забравям даже и твоята цигулка.
Красавица ли? Сюлейман беше ли виждал жената с чудния глас?
Падишахът видя питащите очи на своя личен секретар и му разказа всичко. От всяка дума личеше, че плува в безмерно щастие. Хатидже султан видяла в ташлъка за необучените едно момиче и останала поразена от необичайната му красота. После го представила на майка си.
— Не щеш ли — продължи с удоволствие Сюлейман, — тя, Ибрахим, излезе роднина на нашата валиде. Как е възможно такава случайност? Била под закрилата на Гюлдане султан, майката на Айше ханъм, другата жена на баща ми по времето, когато бил все още принц.
По тона му Ибрахим моментално долови, че падишахът беше възприел това като някаква чудотворна случайност.
— На смъртния си одър жената казала на девойката: „Иди при османците. Намери Хафза, майката на султан Сюлейман. Занеси ѝ много поздрави от мен. Дай ѝ и писмото, което написа до нея снаха ми Айбала хатун. Ти вече си поверена на Хафза“.
— Добре, но как това момиче е дошло от Кримския дворец дотук? Това не е много лесна работа. А пък даже и да е дошла, как е стигнала до харема? Просто не е за вярване!
Докато слушаше Ибрахим, Сюлейман му кимаше с глава да покаже, че го намира за прав.
— Кримският хан Мехмед Гирай я качил на един кораб с подаръци по случай коронясването ми и я изпратил в столицата ни. Жена му Айбала султан написала и писмо до нашата валиде.
„Естествено, всички врати — отворени пред нея!“ — възнегодува в себе си Ибрахим. Усети, че изведнъж, без да я е видял, той намрази това момиче. Предчувствието, че ще дели обичта и вниманието на Сюлейман с друг, го притесни.
— Господарю, знае ли се каква е, откъде е?
— Според Хатидже била украинка.
Споменеше ли се името на Хатидже, по Ибрахим пролазваха сладостни тръпки. „Хайде, Гюлбахар хасеки, си казваше, доведи ми моята Хатидже. Да видиш само аз пък какво ще ти разкажа!“
— Като малка била отвлечена от разбойници. Много е страдала.
„Също като мен! — си каза Паргалъ този път. — И мен ме отвлякоха разбойници, и аз много страдах. И мен ме взе при себе си една жена. И сега съм тук. А сега това… момиче… Прищявка на Господа ли е това? Или обща съдба, която ще трябва да споделям с нея? Защо ли Господ ми я изпречи на пътя?“ Въпреки бляновете си към Хатидже, никак не можеше да се отърси от това глождещо го отвътре безпокойство.