— Значи, била под покровителството на тази Гюлдане хатун. А сега е тук. Разбира се, нашата валиде е взела момичето при себе си.
Искрящите от щастие очи на Сюлейман не предвещаваха нищо добро. Колко дни вече не питаше нито за флотата, нито за Родос.
На Ибрахим му се искаше да каже: „Какво търси в харема някакво момиче с неясно потекло?“, но не го каза. Преглътна го. Успя само да попита:
— Знае ли се нещо за рода ѝ, за близките?
— Попитах я, попитах! — разсмя се с глас падишахът.
„Какво!? — нададе вътрешен вик Ибрахим. — Ходил е в софата на наложниците? Великият Сюлейман хан е отишъл сред наложниците си, за да види момичето, чийто глас е чул и харесал?“
— Да я беше видял, Паргалъ! — продължи Сюлейман. В очите му грееше любов, все едно тя стои пред него. — Дотогава беше с наведена глава. Като я попитахме: „Ние сме Сюлейман, синът на султан Селим, а ти коя си?“, тя изправи нежната си лебедова шия. Тръсна рамене. Вдигна малкото си красиво носле с един великолепен жест. А с очите си ми взе ума, Ибрахим. Ето тук, на, сърцето ми запърха като крилата на врабче. После каза: „Аз съм — имах чувството, че в ушите ми звъннаха бълбукащи извори — Александра Анастасия Лисовска. Дъщерята на отец Никола“.
— Вие, значи, я видяхте? Отидохте да я видите? В софата на наложниците?
Падишахът беше така унесен, че не долови критичните нотки в гласа на личния си секретар.
— Валиде и Хатидже ми говориха толкова много за нея, толкова настояваха да я видя!... Но само се засмивах и отминавах, докато не чух оная песен. И онзи глас… Онази песен… Направо ме грабна и отнесе нанякъде, Ибрахим ага. Не те лъжа. Влюбихме се първо в песента, после в красивото ѝ като роза лице. — Изведнъж започна да се смее. — Знаеш ли, някои я наричали московската наложница, други ѝ измислили името Руслана. А аз…
— А вие, господарю?
— Тя се смее толкова красиво, Паргалъ, струва ти се, че слънцето грейва. В една нейна малка усмивчица заблестяват елмази, бисери, изумруди. И ние ѝ казахме: „Твоето име да бъде Хюрем!“. Хюрем значи „Хубавата ми усмивка“, „Лъчезарната ми усмивка“. — Очите на султан Сюлейман отново се забулиха в мечтания. Внезапно се съвзе. — Ибрахим ага, изпратихме ѝ кърпичката, която тя ни даде, чрез дайе.
Какво? Тази наложница — в стаята му…
Изведнъж Ибрахим изпадна в паника. Но така и не успя да довърши всичко онова, което му мина през ума.
Необичайно радостен, падишахът уточни:
— Тази нощ Хюрем ханъм ще бъде наша гостенка, Паргалъ. Трябва да го знаеш като личен секретар. Първо, за да вземеш съответните мерки… Второ, да се приготвят в харема на повелителя подходящи покои за Хюрем ханъм. При нея да бъде и онази, с която заедно са дошли от Крим, но това не е достатъчно, да се предоставят в услуга на Хюрем ханъм калфи, прислужници, телохранители.
Необясним страх сковаваше Ибрахим. Сърцето му се блъскаше в гърдите от противоречиви чувства. От една страна, час по-скоро очакваше да настъпи денят за срещата с Хатидже след толкова месеци, а от друга страна, нямаше търпение да види момичето, което, както предчувстваше, щеше да го измести от сферата на влиянието.
Можеше да е някое глупаво селянче.
Обезателно беше хубаво, за да очарова толкова много Сюлейман.
Сюлейман обаче не беше човек, който се задоволява само с красотата. За да обикне някого, от огромно значение бяха сърцето на човека, душата му, очите, погледът, разумът, храбростта и още цял куп неща. Ибрахим вече го познаваше. Наизуст четеше в душата му. Преди още да му е минало нещо през ум, Ибрахим вече знаеше какво ще каже, какво ще помисли. Сюлейман търсеше в отсрещния всичко това. Ако го притежаваше, притежаваше го, ако му липсваше, след два дни набързо го забравяше. Досега той, Ибрахим, излезе единственият, който можеше да му поднесе в услуга всички тези качества.
Започна да страни дори и от Гюлбахар хасеки, въпреки че го беше дарила с един принц. Не бездушната голота на жената търсеше падишахът. Той искаше жена, която можеше да му предложи не само тялото, а и душата си.
Добре, да видим дали тази стоножка притежаваше всичките качества?
Ибрахим въобще не го вярваше.
Щеше да полудее от любопитство, когато големите крила на вратата към покоите на повелителя се отвориха и дайе хатун се появи в дългия коридор, който водеше към спалнята на падишаха.