Още щом видя девойката, която сякаш се плъзгаше зад нея, разбра колко се е заблуждавал. Беше не само красива. Беше много красива. Несравнимо красива! Освен това си имаше и самочувствието на красавица. Когато мина край Ибрахим, за миг го стрелна с крайчеца на окото и тогава Паргалъ разбра съвсем ясно какво се е опитвал да му обясни падишахът. В тези зелено-теменужени очи беше стаен цял океан. В тях проблясваха искри, стрелкаха се светкавиците на разума.
„О, боже!“ — възкликна наум. Царуването на Гюлбахар хасеки приключи.
Това момиче щеше да срине в прахта всички защитни укрепления на завоевателя на Белград. Защо ли Хатидже е поднесла на брат си този дявол? Кой би могъл да застане срещу такава умна жена с такива очи, с такава красота? Нямаше нещо, което не би направила, нямаше връх, който не би покорила. А на този връх имаше право само Паргалъ! Имаше какво още да направи на този връх! Първо, щеше да направи от роба Ибрахим, сина на рибаря, паша на Османската империя! Паргалъ Ибрахим паша! Името му щеше да се прославя като името на новия Цезар на новия Рим! Щеше да заповядва на целия свят! Дори имената на кралете щяха да се редят след неговото. Щеше да обсеби съкровищниците им. Щеше да се спазари с императора. Върхът му беше нужен. Дори да не постигнеше нито една от мечтите си, колелото трябваше да продължи да се върти все така, поне докато си отмъсти на оня сатана Искендер.
Изведнъж се разтревожи за мечтите, които си фантазираше. Хатидже вече излезе от сферата на сърдечните трепети. Хатидже беше най-прекият път, който щеше да го изкачи на върха. „Хващай я бързо за ръката, Паргалъ! — заповяда си той. — Преди Сюлейман да се е предал, ти трябва да покориш Хатидже! Иначе това момиче ще те изпревари.“
Погледна след плъзгащата се пред него Хюрем. За миг се унесе — талази от червена коса се спускаха чак до бедрата и при всяка стъпка се полюшваха и разпиляваха в изумителна хармония.
„Не можеш да ме ограбиш, Червеноглавке! Ти си хвърли вече заровете, утре е моят ред! Хайде да видим чий зар е по-голям!“
Обърна ѝ гръб. Тръгна към стаята си, дълбоко умислен. Щеше да дочака утрото с нетърпение. Амбицията, която прочете в очите на това момиче, можеше да бъде преборена само с желанията и любовта, разпалени в очите на една друга жена.
LIII
Тази жена идваше, когато ѝ хрумне и без никакво предизвестие, а Хатидже страшно се дразнеше от това.
— Що за зълва!? — подхвана Гюлбахар още от прага. — Не се ли радваш да ни видиш?
— Не, драга — измънка нещо подобно, колкото да каже нещо.
Тази неволна реакция прозвуча по-зле и от някоя реплика като: „Да, не се зарадвах!“, но Гюлбахар изобщо не го усети.
— За бога, драга, ще полудея в Стария дворец. Кряскане, викане, като при Второто пришествие. Ще кажа на господаря да преместят софата на наложниците на друго място. Особено онази част, ташлъка на новодошлите.
Прекоси с бързи големи крачки стаята и седна точно срещу зълва си. Обърна се към Небиле и подхвърли:
— Момиче, я донеси по един шербет!
Хатидже нервно вдигна глава. Гюлбахар знаеше, че Небиле не е за тази работа, но го направи напук, за да я подлуди.
— Кажи го на момичетата, моя хубава Небиле! — изчурулика Хатидже с обич. — Нека да донесат на хасеки шербет!
С присвити очи Гюлбахар проследи Небиле до вратата. „Какво има между това момиче и Хатидже? — се питаше. — Какво е това, като влюбена. Пази боже, пази боже!“ Реши веднага да пристъпи към въпроса:
— По волята на Аллах пристигнало ново момиче. Не съм я видяла, но с виковете и проклетията си в ташлъка на новодошлите обръщала целия харем нагоре с краката. — За момент погледна право в очите на Хатидже. — Сигурно и ти си я чула, драга… Все пак напоследък честичко идваш в Стария дворец.
На Хатидже ѝ стана неприятно, размърда се. „Предизвиква ме да си отворя устата“ — си каза наум. Добре че вратата се отвори и една от прислужничките дойде с табличката за шербет, та успя да овладее надигналия се отвътре гняв.
Като видя купите, Гюлбахар се заяде:
— Нямаше ли стъклени? Не ми е ясно как пиеш от тези грамадни груби неща.
Хвърли към оставената на масичка табличка такъв поглед, сякаш върху нея бяха сложени отвратителни работи.
— Но това ме обижда, ей богу! Колко пъти сте идвали, а нито веднъж не се отбихте.
— Валиде имаше работа, Гюлбахар. Така и не ни остана време.
— Каква ли ще да е била тази работа?
— Разходите на харема, тефтерите, състоянието на прислужниците, джобните пари на момичетата, които напускат… Ето, разни такива неща. Знаеш ги.