— Как да не ги знам! Заприказва се, че Хафза султан намирала съпрузи за момичетата, които щяла да освобождава от робство. Не мога да повярвам.
— А какво да направи, Гюлбахар? Да им пусне по три гроша в джоба и да ги изхвърли на улицата ли, горките? Ето на, валиде задомява тези, на които им излезе добър късмет. А пък това е и един вид благотворителност.
— Както и да е… Сигурно сте чули за онази лошотия, дето обръщала всичко нагоре с краката. Чакай, как я наричаха. Московската…
— Нямам никакво време да се занимавам с такива като нея, Гюлбахар. Ако причината за посещението ти е да се оплакваш от това момиче, попаднала си на грешното място. Според мен за нея трябва да поговориш с батко ми, падишаха. Защото той много се заинтересува от нея. Дори и сменил името, нарекъл я Хюрем. А и валиде я взе под свое покровителство.
По лицето на Гюлбахар сякаш пламна пожар. Буйна радост обзе Хатидже. „Ааа! Ето така, Махидевран Гюлбахар. Точно така!“
Тя отначало почервеня, после побледня. След малко се обади:
— За бога, драга! Дойдох да се поразходим двете из Градината на розите. От Стария дворец морето не изглежда така красиво, както оттук.
— Малко ме боли главата. Ти иди. Разхождай се колкото искаш.
— Никога! Наистина ще се разсърдя. Добре, ти не ме харесваш много-много, но аз те обичам, Хатидже. Да си споделим болките като снаха и зълва.
— Не ми се иска.
— Знам как ще те накарам да ти се прииска.
— Ако обичаш, Гюлбахар, уморена съм, а пък и…
— Какво „а пък и…“? Току-виж срещнем някой висок, с извити вежди, с черни очи…
Хатидже си пое дъх. Тя описваше него. Нейният Ибрахим. Подсказваше ли ѝ нещо? Дали Ибрахим я беше изпратил? Сигурно!
Зълвата и снахата щяха да се разхождат из градината. Кой какво можеше да каже?
Е, щяха да се поздравяват и с хората, които срещнат, щяха да ги попитат как са?
„Глупава глава! Как не можах да се сетя по-рано?“ — упрекна се сама.
По това време на деня в Градината на розите беше безлюдно. Защото трескавите приготовления за вечерята бяха ангажирали всичко живо.
Хатидже не знаеше какво щеше да издържи повече — дали хапливите, изпълнени с ревност думи, или очакването Ибрахим да се появи по алеята, в която бяха впити очите ѝ.
Приказките на Гюлбахар влизаха през едното ѝ ухо, а през другото излизаха.
Чуеше ли стъпки по чакъла, сърцето ѝ започваше да думка като лудо.
Идва ли?
Ако минеше някой друг, избуялата в гърдите ѝ надежда моментално отлиташе. Може би се лъжеше, може да не е разбрала Гюлбахар правилно. А каква работа имаше Ибрахим с любимката на падишаха, че да уговаря чрез нея срещата им? После, после… защо Гюлбахар току подхващаше непрекъснато все тази тема? Какво замисляше грузинката? Ясно беше само едно: Гюлбахар подозираше нещо. Разбрала беше, че тя и майка ѝ са на страната на Хюрем. Знаеше, че те даже са причината след завръщането си от похода падишахът дни наред да отива в софата на наложиците, да си говори и да се смее с момичето. И въпреки всичко тя ѝ помагаше да се срещнат с Ибрахим. Защо?
Идеше ѝ да стане и да си тръгне. Измисли си дори и повод — щеше да каже „Студено ми е, настинах!“, но веднага се отказа. Ами ако е разбрала Гюлбахар правилно? Ами ако тя наистина е имала предвид да ѝ каже, че Ибрахим ще дойде в Градината на розите?
С всяка изминала минута нетърпението я гризеше отвътре все повече и повече. „Идвай вече! — нададе зов душата ѝ. — Виж, пръстенът ти е на ръката ми!“
Ибрахим тръпнеше от желание часът на срещата вече да е настъпил. Червенокосата дали беше покорила плътта на султан Сюлейман така, както и сърцето му?
Може би щом я видеше, падишахът щеше да се разочарова. Недей да се лъжеш по външния вид, Ибрахим! Гледаш — хрупкава черешка, а отвътре червей излиза!
Докато инспектираше галерите в корабостроителницата, умът му блуждаеше между Хатидже и Хюрем. Следобед, когато се върна да докладва, му казаха, че падишахът е в халвет. Господи, в този час? Наближаваше следобедният езан. Това момиче досега ли беше в обятията му?
Ужас!
Въпреки настояванията, дайе не издаде тайната. Тя изглеждаше и малко нервна.
— Иди да си гледаш работата, секретарю! — промърмори. — Кога си ме виждал тайна да издавам?
Една от прислужниците се изпусна:
— Чаршафа го няма!
Олеле! Сюлейман се е изложил?
Чернокожата прислужница беше от дълги години в двореца. Много неща беше видяла и преживяла. По паниката в очите на личния секретар разбра какво му мина през ум.